Дев Константин

Име
Истинското ми име е Девора Константинова, но шшшт!, не казвай на никой, чу ли? Познаваш ме като Дев Константин и точка.

Години
Деветнайсет.


Външен вид
Леко ексцентричен. Небрежен и апатичен. Може да се каже, че имам собствен стил и въображение. Експериментирам с малкото дрехи, които имам и комбинациите често стават доста интересни. Имам... дълбоки, някак си по детски притеснени тъмни очи, а погледът ми излъчва невинност (каква ирония). Нормално висока съм, със стройно тяло, нито слабо, нито пълно. Никога не съм имала по кожата си нито една пъпка. Чист късмет. Единственото, което харесвам във себе си, това са устните – плътни, пълни, с прекрасни извивки и цвят, за който повечето момичета убиваха човек.




История
Искаш да гледаш някой филм? Ела при мен, аз живея в такъв.
Когато пристигна в някой град, написвам на един лист какво ме мъчи и какво се е случило през последната седмица, пъхам листа в някоя книга, обръщам се и излизам през вратата. Този, който ще вземе да чете въпросната книга, рано или късно ще се натъкне на моите словоизлияния и може би ще си помисли, че този, който е оставил това между страниците, е луд. Но аз няма да съм там, за да променя мнението му, няма да съм там, за да му обясня как се чувствам... а той няма да е там, за да ме изслуша.
Никой никога не слуша.
Никога не съм вярвала в късмета. Израснах в дом за деца, в който цареше желязна дисциплина и в който се оформи рационалния ми начин на мислене, който отхвърляше като възможно всяко нещо, на което не бях станала свидетел със собствените си очи.
Измежду всекидневния терор от страна на възпитателите, ние, изоставените деца, си имахме свой собствен свят, в който бяхме равни на възрастните. Така, например, само на петнайсет годишна възраст, тласкана от желанието да припечеля малко пари, от чиято липса страдахме всички, реших да изпълня една поръчка, която ми връчи по-големият брат на едно момче. Тя представляваше да занеса един пакет на някакъв човек в определен час, на определено място. Така бях неволно замесена в мафията, тъй като се оказа, че в пакета имаше наркотици. Дрога, която струваше милиони. Веднъж хората, за които се оказа, че работя, ме заплашиха с досещате се какво, ако отмъкна някой пакет от дрогата, ако издам на някой за заниманията ни или се откажа от този бизнес. И аз не направих нито едно от това – страхувах се за живота си. Този страх ме превърна в престъпник – от трафикант се издигнах до дилър и си останах на това ниво. Когато излязох от дома наркобизнеса беше единственото, което имах. Но аз се опитах да го оставя настрана и да заживея нормално, да издиря родителите си и да си разчистя сметките с тях. Да имам собствено семейство, да съм уважавана и да прогоня призраците на миналото.
Но не се получи. Точно когато бях изпаднала в жестока криза, се опитаха да ме убият. И не само се опитаха - те успяха. Официално съм била мъртва в продължение на 2 минути. Уви, не видях никаква светлина - само мрак, непрогледен, черен мрак, от който ме издигнаха сърдечния масаж и изкуственото дишане на някакъв мъж, който след това изчезна в тъмнината на нощта.
От тогава аз не мога да намеря покой. Обикалям света, търсейки нещо, но и аз самата не знам какво търся.
Може би, като го намеря, ще разбера.

Допълнително

Нямам моя кола. Обикновено пътувам на стоп, което е малко опасно, затова и не се разделям с автоматичния си пистолет. Преди време си фалшифицирах шофьорска книжка и си купих един стар Mercury от 1955 година - истинско бижу! Трябва да отбележа, че ретро колите и класическия рок са ми слабост и почти винаги съм със слушалки на ушите. Пристрастена съм към покера и всички игри с карти.