Лус Ксалвадор Лакрос-Портной.

Вече не помня как стана. Помня само шока, паниката, страха. Болката. Как се стигна до там – няма особено значение. Пък и на никой не му пука, включително и на мен. Или поне аз така мисля. Разбира се, това, че аз го мисля, не го прави неопровержима истина. Просто така со усещам. Но на моменти много ми се иска да кажа всичко на Аел, той нали работи в полицията; спира ме единствено сигурността в това, което той ще направи. Не това, което би трябвало да направи. Не искам да му съсипвам живота допълнително, и без това цялата фамилия достатъчно се бе потрудила, за да го направи, след като той отказа да следва предопределеното му от другите бъдеще. Но от друга страна неизказаното ме изяжда отвътре.

Нямам сили.

Сякаш съм изчерпана. Може и така да е. Лесно мога да посоча онази нощ като най-лошата в живота ми, без да излъжа. Бяха петима, шестият снимаше, сякаш това бе върховно удоволствие. Сигурно вече са унищожили записа. Той е улика, все пак. Те не биха рискували. Знаят, че това, което ми причиниха, надхвърляше дефиницията за забавление. Престъпление. Такова е навсякъде по света. Имам по-големи братовчеди – адвокати, един по-голям брат полицай и чичо – съдия. Америка ще стане тясна за онези шестимата, ако се раздрънкам. Въпреки заплахите. Но някак си не бих го направила, и то не заради заплахите. Заради нещо друго, достойно да бъде тема на сериозен психологически труд. Всъщност аз самата нямам ни най-малка представа кое държи устата ми затворена. Дори тории нямам. Не намирам смисъл в тях.

Не намирам смисъл в нищо.

Истина е. Би прозвучало много прозаично, ако кажеш, че онази нощ в мен нещо умря, но аз съм човек на изкуството, въпреки всичко. Умря, и така мъртво ще си остане. Дори не се учудих, че когато дядо почина, не изпитах никаква тъга. Нищо не потрепна. Не се притесних и когато Дани бе отвлечена, не пролях и една сълза, когато я намериха мъртва в покрайнините. Не усещам нищо. Това е толкова нетипично за мен. Но не усещам нищо. Вярно – богато семейство сме, с много пари, власт, връзки и врагове, но прекрасно знам, че това не би могло да е оправдание. И то не е . Емоционална колкото кубче лед. Казусът е дали така се живее по-лесно.

Не бих казала.

Трудно заспивам нощем. Будя се постоянно. Котешки сън. Вратата ми има няколко ключалки и резета. Не е достстъчно, затова слагам и стол под бравата. Не, че някой ще влезе да ме нарани. Пределно ясно ми е. Но се чувствам по-спокойна. Често комбинирам успокоителни и приспивателни за по-голям ефект. Рисковете не са ми ясни, но ако има такива, не искам да ги знам. Хапчетата помагат и това е най-важното. По асоциация на усещанията така е най-правилно, иначе не съм работоспособна. Не се наспивам, сещайте се. А трябва да рисувам, много. За да се науча. Майка мисли, че многото мъки с четката рано или късно ще разбудят артистичният гений, дремещ в мен. Но за да стане това, трябва адски много бачкане. Честно да си кажа, не мога да рисувам хубаво. Изобщо. По настояване на майка ми имам собствено ателие, макар че рисунките ми са на нивото на шедьоврите на дете в детската градина. Честно да си кажа, дори не искам да рисувам. Не искам да мога да рисувам. Но майка ми иска да стана художничка.

Цялата фамилия иска да стана художничка. Освен мен. Това на практика не ме прави част от тази фамилия. (Иска ми се.)

Тайно пиша. Стихотворения, разкази, поеми. Всичко тайно, защото не е одобрявано в противен случай. Вече имаме няколко поета в семейството. Хубавото на тайните е, че ти дават определена свобода, макар и за сметка на друг вид свобода. Разбира се, всичко си има своята цена. Всички плащаме за нещата, които желаем, вършим, притежаваме. Понякога, често дори, плащаме и за чуждите грешки. Така е устроен светът. Нечестно. И право да роптаем нямаме.


Това също не помня как стана. Как се запознахме – събитие, заличено в потока на хиляди впечатления. Какво да се прави. Имам способността да изтривам незначителни спомени. Безвъзвратно. Тази болест, нашите отношения, е вече в стадий, в който не може да бъде оперирана. А и не искам. Той също не иска. Или поне така мисля. Това, че аз го мисля, не го прави неопровержима истина. Просто така го усещам. Горещо се надявам да не се лъжа. Вече не съм абсолютно сигурна в нищо. Мисля, че той е всичко, което имам. Всичко, което ми остана. Коя ли висша сила го изпрати, за да бъде до мен? Дали не е Сатаната, като последна точка от плана за унищожението ми? Той ме убива. Обичам го. Обича ме. Затова и ме убива, без самият той да си дава сметка какво прави. Но не го укорявам. Нямам нищо против.

Заслужава си да умреш по-този начин...
... може би.