It's Arccola, savy?

Гост

[ Hunter Parrish ]

И М Е
● Кристиан Джо Аркола.

Г О Д И Н И
● Двайсет.

Х А Р А К Т Е Р
● Ужасно ужасен. Повярвайте, наистина не искате да бъдете част от обкръжението ми или поне от това, което е останало от него... Не мисля, че изобщо някой би искал.
С мен не може да се говори, какво остава да се спори. Този факт сигурно е първото нещо, което заговорилият ме непознат забелязва в мен, преди с недоумяващ и леко сконфузен поглед да се изниже внимателно от ситуацията. В такива случаи лесно се паля, но пък аз в какви ли ситуации не се паля лесно (логически извод: импулсивен съм)... Така де, много се дразня когато някой застане пред мен и започне да ми се прави на голямата работа. Направо не ги понасям тия и не пропускам удобен случай да ги сваля на земята. А когато това стане, ако е някой по-агресивен тип, става мазало. Аз не се давам лесно де, бия се докрай. Но и това има своите неприятни последици. За всички аз съм лошото момче, вечно създаващо проблеми и забъркващо се в каши, лошата компания, влияеща зле на всеки в нейното обкръжение. Ако това означава да отстояваш себе си - добре. Така да бъде. Но който си мисли, че ме познава, само като слуша какво говорят за мен, жестоко се лъже. Всъщност аз държа изключително много на приятелите си и, макар рядко да се доверявам, веднъж някой заел ли е място в сърцето ми, остава там завинаги, независимо какво говоря или правя.

В Ъ Н Ш Е Н В И Д
● Нека да започна с очите. Не заради друго - просто те са частта на човешкото тяло, която казва всичко. Прозорец към душата... но аз бих използвал израза Призма на емоционалния свят. Не ме питайте защо.
Цветът на очите ми е променлив - понякога е много син, понякога режещо сив. Зависи от обкръжаващата ме среда и понякога - от настроението ми. Когато съм ядосан, стават сиви. Когато съм спокоен са светло сини. Имам тъмно руса коса, която променя оттенъците си според светлината. Висок съм си, със стройно тяло и поддържани с много тренировки мускули.

И С Т О Р И Я
● Знаеш ли играта Саймън казва? Много ясно, че я знаеш. Е, искаш ли да играем? Добре.
Саймън казва да се разкараш. Защо ли? Ами, защото изобщо не искаш да знаеш нищо за мен. Има толкова много тъмнина и мъгла в миналото ми, че като нищо може да те погълне... Забрави ли? - аз съм лошата компания. Лошо е да дружиш с мен.
Но пък какво се очаква от син на баща психопат и майка невротичка? Какъв човек може да стане момче, цял живот заливано с пренебрежение и жестокост?... Ще стане човек като мен. Пише го в книгите по психология. Индивидът или ще се затвори в себе си и постоянно ще изпада в депресии, или ще го избие на агресия. Е, аз спадам към втория случай, макар че агресия е доста силна думичка за описание на душевното ми състояние. По-близко до действителността би било, ако кажем, че съм увреден.
Да, доста увреден.
Родих се в Гърция, където родителите ми живееха тогава, и прекарах там първите осем години от живота си. След това се преместихме в САЩ и в частност - мегаполисът Филаделфия... Дори след толкова време Гърция все още ми липсва и мисля някой ден да се върна обратно там. След времето, прекарано на Балканите, във Филаделфия се чувствах като в затвор. Макар да бях роден в Гърция и голяма част от детството ми да бях прекарал там, родителите ми и целия им род бяха американци, затова и се преместихме в Америка. Мразя американци, честно. Но както и да е.
Баща ми винаги е бил човек на крайните крайности. При него имаше два типа отношение към нас двамата с майка ми - или пълно пренебрежение (веднъж майка ми влезе в болница с опасност за живота, а на него не му пукаше), или жестока (в буквалния смисъл) загриженост. Аз лично предпочитах да не му пука, защото когато започнеше да му пука, ставаше страшно - скандали денонощно, изпотрошени мебели, кости... алкохол, и то в големи количества. Двамата с него често се биехме, защото той искаше всичко да става така, както той мисли, че е правилно, и което беше най-лошото - страдаше от някаква самозаблуда, че е безгрешен във всеки смисъл на думата. Като бях по-малък, разбира се, той надделяваше и аз жестоко се травмирах след такива случки, но като пораснах, му стана малко трудно да ми посяга.
Но никога не му беше трудно да посяга на майка ми. Да, можеше да е страшно дразнещо и невротично същество, изпадащо в истерия за най-малкото нещо, но ми беше майка и я обичах, малко от малко. Веднъж, когато бях на шестнайсет, отново вдигна скандал за някаква глупост, май беше заради един косъм в яденето, и аз знаех като по сценарий какво щеше да стане след това. Опитах се да предотвратя по-нататъшното развитие на нещата, обаче опитите ми завършиха с абсолютен провал. Всичко стана както щеше да стане, но с тази разлика, че когато вдигна ръка да удари майка ми, аз застанах между тях и го блъснах в гърдите. Бяхме на стълбите. Той отстъпи крачка назад, но миг след това двамата се сборичкахме. Аз псувах, баща ми ръмжеше, майка ми крещеше да спрем. Дори не усетих кога сме се затъркаляли по стълбите надолу от втория към първия етаж, хванали се за гушите, но след момент се чу силен удар, търкалянето спря и аз установих, че лежа върху гърдите на баща си. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная, че под мен дъртия не мърдаше. Чувах през биещото ми в ушите сърце как майка ми пищеше, изпаднала в паника.
Той не дишаше.
Обадихме се на 911.
Баща ми беше мъртъв.
След месец майка ми загуби разсъдъка си.
А аз... Аз направих нещото, срещу което съм се борил цял живот; нещото, което презирах. Нещото, което беше най-лесно.
Аз избягах.
Няма да ви казвам какво бреме е това чувство на вина, нито пък да изпадам в подробности относно как смъртта на баща ми, заради която аз бях виновен, промени отношението ми към света и мен самият. Едва ли мога да намеря думите, за да опиша през какво преминах след онази вечер...
... Защото е неописуемо.

Д О П Ъ Л Н И Т Е Л Н О
● Оу, забравих да спомена, че година и нещо след като съм се родил, се е родила и сестричката ми, която обаче потъва в неизвестност почти веднага след раждането си. Никога не са ми казвали как точно е изчезнала - отвлечена, изоставена в сиопиталище... Но й завиждах, че не бе в нашето семейство.
● Навсякъде се движа с мотора ми, за който убивам човек, и не се разделям с автоматичния си пистолет .22 калибър... Животът е опасно копеле.
● Слушам главно класически рок и дъбстеп, и ретро колите са ми страст.

Заглавие: Re: It's Arccola, savy? Нед Ное 20, 2011 11:47 am

Одобрен си и добре дошъл^^