Starbucks Coffee

Адел отчаяно се нуждаеше от кафе и знаеше точно къде да го намери, но още с влизането се сблъска с поредния проблем за деня - нямаше абсолютно никакви празни маси. За нейно щастие едно момиче седеше съвсем само, така че поне успя да открие свободен стол. Разбира се, очакваше да се натъкне на още един проблем, защото не всеки имаше желание да дели своята маса с един непознат, но тя можеше да си отдъхне, когато получи разрешение да подели масата с непознатата. Дори една благодарствена усмивка се появи на лицето й, а и цялото й излъчване бе изпълнено с благодарност към нея, защото в момента я приемаше като своя спасителка.
- Едно капучино. - каза бързо още преди да я бяха попитали какво ще желае. Беше редовна клиентка на кафенетата, особено на Старбъкс, и винаги си поръчваше едно и също. Нима всеки път попадаше на нов член от персонала, защото редовно бяха готови да я попитат какво ще желае или просто не бяха способни да запомнят всекидневната й поръчка.
- Никога не съм виждала толкова народ по това време. - засмя се Ел, оглеждайки кафенето и спря погледа си върху момичето.

Аделфия се учуди от внезапното представяне на момичето, но все пак очакваше някога да достигнат до това. Поне имаха едно общо занимание - и двете бяха редовни клиентки. Сега когато бе неин ред да се представи, Адел замълча за миг. Беше общителна, въпреки лошия си характер, но винаги беше мразила запознанствата, защото само й напомняха името, което не харесваше толкова много.
- Аз съм Адел. Може да ми викаш и Ел. - каза с усмивка Джоана, след като тръсна глава, за да се отърси от мислите си. Тя никога не подаваше ръка при едно запознанство. Всички го правеха, но не и тя, което винаги я различаваше. Естествено Ел харесваше тази разлика, защото така се отличаваше сред тълпата от хора, които следваха това правило от правилника за морал и етика.
- Аз също съм редовна клиентка. Странно как не съм те виждала преди... Може би просто не сме се засичали по едно и също време. - продължи тъмнокоската, напътствайки разговора в нова посока, избягвайки интересни въпроси за името си или за някое далечно минало. Вече толкова пъти бе говорила за това, че понякога й се искаше да поведе едно запознанство в напълно различна посока.

Капучиното най-сетне бе сервирано пред Аделфия. Никога не й се бе случвало да чака толкова дълго, но явно с хората идваха и закъсняващите поръчки. Внезапно Адел забеляза, че обстановката ставаше все по-задуша и задимена. Това не бе съвсем според предпочитанията й, но Ел лесно се адаптираше.
- Не. В момента продължавам уча в колежа. - поклати глава момичето. Естествено това, че учеше не я спираше от правото да работи нещо. Можеше да работи дори за половин ден, но не го бе пожелала.
- Но се занимавам с танци... - продължи с внезапен ентусиазъм Джоана. Беше хубаво да знае, че там някъде имаше нещо, с което да се занимава. Дори не беше професионално. Беше просто хоби и начин да запълни свободното си време, щом усещаше тежкия товар на скуката.
- Ти работиш ли някъде? - попита на свой ред, поглеждайки съсредоточено към Изабел като за миг помисли, че май я бе виждала преди, но този факт не я учуди, защото градът не се славеше с особена големина, а и обща представа за населението можеше да се добие почти всеки ден.

- Нищо профисионално. Това е по-скоро хоби. Танцувам каквото ми хрумне... - отговори Аделфия, повдигайки леко рамене като този начин продаде лека небрежност на отговора си. Тя наистина не се замисляше за стила, понякога просто започваше да танцува без да следва дадени правила за определен вид танц.
- Работата на моделите винаги ми е изглеждала толкова интересна. Обличаш толкова различни дрехи, представяйки си, че са твои, но не е ли е и изпълнена със стрес? - попита с интерес Адел. Една от малкото мании в живота й бе модата. Не беше чак толкова вманиачена, за да следва всяка нова колекция и да си купува поне една дреха от всяка, но се увличаше. Обичаше да следи кои цветове са актуални, да разглежда различни списания и все неща, които бяха свързани не толкова пряко с мода.

- Двойно безкофеиново лате.

Жената зад щанда ме погледна незнайно защо накриво, сякаш искаше да ми каже какъв страхотен изрод съм аз и колко съм й неприятна, но на мен ми пукаше толкова, колкото би ми пукало за работник в компания за внос на индийски орехчета. Така де, вече бяха доста тези, които ме мразеха. С един повече или по-малко, каква е разликата? Ако искаше да ме обезглави за високомерния поглед, който й бях отправила, ще трябва да си изчака реда.

Жената постави латето ми на плота с излишно демонстратирна (тиха) ярост, а аз просто в отговор й плъзнах една банкнота от десет долара и казах многозначително:

- Задръж рестото.

Тя почервеня. Аз си взех латето и й обърнах гръб, вътрешно доволна. Знам много добре как да вбесявам хората и май напоследък това беше единственото, което правех... Но не съжалявах. И без това нямах какво да губя, пък и тези, които ме мразят, ме правят известна.

Точно когато си набелязах една масичка в дъното и се запътих натам, забелязах очертанията на крайно позната фигура и в ума ми се промъкна едно име, което носеше със себе си не особено приятни спомени. Ирина. Ирина Паркър. Където и да отидех, тя беше там и ми беше като трън в очите. Знаех, че не го правеше нарочно, но не можех да се отърся от мисълта, че често се засичах с нея и почти винаги тези засичания свършваха така, че трябваше да ни разтървават, за да не си избодем очите.

Разбрах какво щях да направя още преди да си го бях помислила.

Запристъпвах тихичко към Ирина с кецовете си и отоврих чашата с още димящата ми напитка. Точно когато бях на сантиметри от момичето изсценирах такова спъване, че мисля, че с право трябва да ми връчат Оскар. Горещото лате се изля върху Ирина и с това моментния ми садизъм бе задоволен.

- Извинявай - казах многозначително, гледайки Паркър в очите... Или май беше Парк. Ох, винаги й грешах фамилията! - Нямаше как да не те забележа и просто... - свих рамене и се усмихнах. - Не можах да се сдържа.

Не можех да повярвам, че тъпата пръчка ме бе ударила... Или поне не можех да приема тази идея за вярна, макар че така или иначе беше факт. Както беше факт, че аз определено нямаше да падна на нейното ниво и да й отвърна, освен ако нещата не загрубееха. Тогава Господ да й е на помощ на Ирина, защото не знам друга по-висша сила, която можеше да й помогне.

Погледнах я с възможно най-сериозния поглед право в очите.

- Ти тъпа ли си или да? - вдигнах вежди. - Нямам никакъв интерес да те преследвам... мила - натъртих на думичката. - Ако не забелязваш, мила, ми се повръща само като те погледна, какво остава да те преследвам. Освен това, мила, ако решиш да ме убиваш, не си прави труда. Ножа ти ще го заболи от тялото ми.

Наистина бе досадна и гадна, но пък от време на време можех да я използвам като кошче за нерви... И без това отдавна ми идеше да извия нечия глава.

Изведнъж се сетих за петното от кафе върху дрехите си и отегчено извъртях очи.

-Мамка му - махнах с ръка и отново се фокусирах върху нашият тесен кръг на внимание. - Виж какво, земята и без това е пренаселена. Връщай се на твоята планета.

Покрай нас премина един човек, следван по петите от миниатюрно кученце, което спря погледа си върху Ирина. В този момент на мен ми светна лампичката в главата и реших, макар че кученцето наистина ме малко и може би - необучено -, да рискувам.

- Дръж! Дръж! - развиках се към него.

То не почака още една покана. Започна да лае с пискливия си глас и се нахвърли върху краката на идиотката пред мен.