Paris, France - 2010

-Даниъл! - чу се пронизителният крясък на жената, при която Бастиян се беше настанил, докато си намереше по-добра квартира. Съответната жена харесваше момчето, не го пускаше, но винаги забравяше не краткото му име.
-Себастиян - поправи я той, но сякаш жената не чу или просто не обърна внимание на поредната поправка от страна на мъжа. Тя беше страшно приказлива жена, не можеш да вземеш думата от нея. Но Бастиян сякаш вече й беше свикнал и не му даваше от голямо значение и не й обръщаше внимание. Стоеше и си мислеше кога ли щеше да свърши с историята. Поредната история. Жената беше на около 50-57 години, Бастиян никога не беше могъл да познава годините, и винаги разказваше нещо от своето 'славно минало', включващо миналия ден - борбата на пазара. Но пък общо взето беше приятна и смахната жена.
-Момче, аз ли да ти оправям стаята? Голям с вече - нареди тя и мъжът завъртя очи. Не беше нужно всяка сутрин да си оправя още подредената стая, а то само защото жената влизаше неканена и гледаше. Странен характер, но Себастиян не го прие от добата страна, защото ако искаше да доведе някого , той не можеше и този някого трябваше да го приюти у тях. Затова Бастиян искаше нова квартира. По възможност с млади хора.
Франция не беше първият избор на младежа. Той можеше да отиде и в Белгия, както може би и в Норвегия. Но норвежкият беше неприятел на мъжа, затова той дори не се замисли за Норвегия. Но пък според него беше интересна страна, само дето нямаше да може да се разбере с никого. А доколкото за Белгия, е, ами той не искаше. Беше възможност, която той не приемаше и не му се нравеше много, без особена причина.А пък Франция...Вярно , че беше скъпо, но сякаш имаше по-големи шансове за работа, при положение, че знаеше два чужди езика и малко френски.Френският му беше слаб, но щеше да се оправи някак.
Въобще не обичаше французите. Те бяха затворени хора, които говорят своя език и ничий друг. Бастиян им говори на английски, те разбират, но продължават да обясняват на френски, което започна да затруднява персона като Себастиян. Но все пак , както вече се спомена, щеше да се справи.
-После, после - каза той и се усмихна леко, колкото жената да не предположи нещо лошо за него. Той закопча и последното копче от синята си риза, която беше облякал над някакви тъмно-сини дънки, които беше намерил в гардероба си.Докосна джоба си, за да правери дали беше взел телефона и парите си и се изнесе набързо през вратата. Жената се обърна и отиде в кухнята.
Пътят на Себастиян минаваше покрай една река, която всеки ден задминаваше, поглеждаше собственото си отражение и накрая го забравяше, колко мътно беше то. Гледаше отраженията и на другите хора, точно както сега. Те минаваха покрай него , удряха го с поглед и след това изчезваха,за да отидат отново в своя свят, измислен от самите тях. И Себастиян ги поглеждаше и отговаряше на погледа им, но те не забелязваха, понеже младежа ги гледаше в отраженията им, а не самите личности.
Някои бяха седнали и също гледаха водата. Какво ли виждаха?
Себастиян знаеше кого беше видял.
Той се прибливи до момичето, което беше забелязал и което му беше познато. Загледа се в нейното отражение. Позна чертите й, макар неясни във водата и повдигна леко вежди. Той знаеше , че и тя го беше забелязала и сигурно се мъчеше да си спомни кой беше той. Каквото и да говорим той се беше променил от преди толкова много години, напълно изменени черти и желания, мнения и интереси.Той пристъпи няколко крачки и стигна до нея от дясната страна. Той не я погледна, продължи да гледа отражението й, сякаш чакайки да види дали въобще го познаваше.

Лош физиономист. Много лош.
Но той все пак успя да разпознае така промененото момиче. Не знаеше дали тя знае колко се беше променила и колко...Точно сега в главата на Себастиян премина някакво ласкателство, който той бе готов да каже, но просто не му се понасяше някой шамар, както често момичетата правеха с него. Не знаеше какво толкова бе казал, но очевидно комплимента за него беше обида за съответната госпожица, която е имаше злата участ да го чуе. Но Себастиян продължаваше да го прави и понякога се отърваваше с усмивка и това започваше да му дава кураж. А следващата, може би след седмица събрана смелост, му отговаряше с удар по лицето и това вече скаваше напълно настроението му.
Не искаше да се повтаря, той знаеше какво го очаква с тези си свои думи.
Но нека вземем пример с един художник, при който Себастиян беше отседнал в Германия. Много махнат и същевременно интересен човек, една странна, немско-говоряща личност, към която Бастиян се приспособи много лесно. и този художник нямаше никакъв опит към нежния пол и му беше много трудно.И затова Бастиян често се включваше за някой съвет, за който си патеше често. Или беше хвърляна четка за рисуване по него , след срещата на художника, или пък беше заливан от всякакви цветни, маслени, боички, които не можеше да изпере от блузите си. Ето защо сега гардеробът му беше нещастен.Ала според мъжа срещите биха минали идеално, ако притежателят на квартирата не беше говорел единствено за своите прозиведения на изкуството и всяка една черта как се рисувала. Би било голямо мъчение, но все някоя щеше да се изтърпи да му угажда и да го слуша. Имаше и глухи .
Себастиян стоеше напълно неподвижно сега и гледаше как тя става и се обърща към него, след ковето той впи залените си очи в нейните.И там ги остави, непомръдващи и кротки.Ръцете му бяха скрити в джобовете и леко повдигаха ризата му.
И все още не можеше да каже , че те имат някакво минало заедно, но всъщност имаше. Не много, но имаше , съществуваше някъде там , сред изпитите и неясни, много мътни, спомени някъде из съзнанието на Бастиян, а може би из нейното. Не вярваше да помни вискчо това, самият той не виждаше вече образите ясно и отчетливо, не виждаше чертите им , всички онези действия , които съответните образи правеха и вършеха. не можеше да различи пейзажа или фона на цялата тази картинка. Ала стига да си спомнеше нещо, той можеше да види всичко онова, което беше забравил.Или искаше да забрави. Имаше ли някаква разлика?
-МакКуин...- смотелеви Себастиян.
Той винаги й викаше така , колкото и да се сърдеше и да повтаряше, че си имала име. Разбира се, че си имаше, но той беше просто такъв - обичаше да се заяжда за щяло и за нещяло, а и обичаше да й казва така. МакКуин...
Както на нейното лице, така и на лицето на бастиян се появи усмивка, наподобяваща нейната. Той беше извил някак устните си, създавайки тази усмивка, толкова...естествено. Както никога, като че ли.
- Винаги съм предполагал, че бих те срещнал тук. Ти и Франция... - продължи той.

Знаеше колко обичаше тя това място, за разлика, естествено, от него, но все пак не беше лошо място. Може би си падаше по-романтичка от него, да се качва на айфелвата кула, а той би се качил, ако имаше работа. Точно сега му трябваха пари, защото минаваше на червено, а това определено не беше много добре. Ала би сметнал, че би било интересно, ако все пак някога видеше цял Париж от това високо място. Ако можеше да види всички тези светлини всичките тези коли, които минаваха по пътищата, хотелите, чиито стаи светеха в тъмното до късно, понеже никой не си лягаше преди полунощ в този град. Е , може би само тези от покрайнините , но Бастиян определено не беше от тях.
Той беше от тези, които не прекрачваха прага на стаята си преди полунощ и се шлаеше насам - натам, с цел да открие нещото , което търси, въпреки че той не търсеше нищо. Ако нещо ей така падне от небето, той би бил първият, който ще го хване, понеже щеше дза бъде на точното място в точното време.
Ана каза, че искала да прекарва всяка една почивка тук, с някак замечтан глас, който накара Бастиян отново да си спомни нейните блянове, които бяха напълно невъзможни, но все пак тя ги искаше. Всичките тези мечти и желания, всичките тези невъзможни, дори за човека, неща, но тя беше сигурна, че ще ги осъществи и получи. Ала дали беше така?
Тя отбеляза, че не беше виждала Бастиян от много дълго време. Може би от ... 6 години, а може и по-малко. Той беше изчезнал на някъде , когато беше на 16, а сега бяха минали тези 6 години. Толкова голяма промяна!И какво съвпадение!
Той знаеше, че тя искаше да й вика Ана. Като малки го беше набила заради това, ала той не престана с това обръщение. Може би бевше детинско, ала той нбе би се отървал така лесно от това име, което произнасяше.
Ана го попита къде бил изчезнал. Къде ли не?!
- Навсякъде - отговори той простичко.Той се приближи към водата и погледна в нея. След това седна там, където Ана стоеше преди той да дойде. Настани се удобно. Тя последва примера му и се разположи до него. Сега Себастиян беше съвсем леко, едва забележимо, прегърбен.Ала това сякаш му отиваше на цялата структура. - Знаеш , че не ми беше мястото там - Той знаеше, че тя разбира за какво й говори.

O, да, Бастиян наистина обожаваше фотографията като малък, нищо че имаше само един скапан фотоапарат, който и сега го помнеше. Той го беше изпуснал във водата и така и не се оправи, горкото устройство. Ала беше изснимало толкова ,много и различни снимки! И след това Себастиян ги изкарваше в едно малко магазинче и ги слагаше в една картонена кутия. Де да беше една!
Себастиян се разсмя точно както и Ана. Това наистина го въвличаше в онези странни мигове, през които си спомняш нещо хубаво, което ти се е случило и което си помислил за забравено и сега го изровяш от главата и спомените си. Имаше там някакви спомени , които Себастиян изровяше с голяма мъка от тази така кална дупка, която не даваше на всички тези думи и действия дса излязат на яве.
Доколкото фотографията...Ами може би пордължаваше да го следва като неговата собствена сянка, втора сянка, която стоеше зад него в някой слънчев, а може би не, ден. Той отдавна не беше изваждал фотоапарата си , за да снима нещо, може би нямаше муза. Като малък светеше със светкавицата в очите на момичето, което всъщност седеше до него. Тя затваряше мигновено очите си и същевременно се усмихваше , така че ставаха много сладки снимки. На едно малко момиченце...
Бастиян обърна погледа си към нея само за миг, лсед което го отдалечи , запрати го някъде из водната шир. Той чак сега осъзна как се беше променила, но и не беше.Получаваше се като цветен контраст или може би когато лентата се извадеше на слънце - тя ставаше бяла и много по-различна.
-Може би... - смотелеви той отново и този път задържа погледа си върху лицето й, следейки чертите й.А усмивката му също се беше застопорила върху лицето му, което сега изглеждаше много изчистено, поставено под обектива на слънчевите лъчи, обгръщайки го и стопляйки очите му. - Вкусовете и интересите се менят, може би и този , може би и при мен - продължи той, - Сега разкажи ти какво правиш тук? -0 попита той накрая като натърти на личното местоимение. Точно тя. не някого другиго, а тя. Би ли имал смисъл въпроса без това крайно наложително, според Бастиян, лично местоимение. Той силно се надяваше тя да не върне въпроса, със съответния йо-йо ефект за въпросите и отговорите. Той нямаше никакво желание да казва той какво правеше тук, понеже и самият мъж не знаеше особено.

Сякаш той знаеше, че щеше да й хрумне нещо такова, но пък си искаше да бъде отворено. Бяха заключили вратата по-рано, отколкото той си мислеха, че заключват , когато му е сезона на туристите. Той си мислеше, че всеки би искал да види Париж на тъмно и то от толкова високо, всеки турист, натъпкан до горе с пари искаше да дойде тук и да погледа града на влюбените. Колко банално! Все едно някой щеше да се влюби тук , ще погледне своята любима и да се влюби от пръв поглед. Клише , според Бастиян, очевидно той въобще не вярваше в тези неща. Той в какво ли чак толкова вярваше?! Да, той имаше вяра, но към какво. Може би той самият не осъзнаваше какво го напътства и към какво той е устремен. Можеше просто да не го разбира, да не разбира цялата тази история с вярата.
А и не обичаше романтичните филми. Блудкави приказки, в които всички до един се вклюбваха и си нямаха проблеми. Е, разбира се първо имат проблеми, карат се , разделят се, но накрая се целуват и всичко свършва добре. Затова и Бастиян си падаше по драмите, ала не по романтичните драми , а само драми. Всичко е толкова...тъжно и същевременно ужасно смислено и разумно, всичко обаче свършваше не както всеки филм и това се понравяше на мъжа. А относно Франция и особено Париж, с тяхната слава на любовта. Може би понеже се пиеше тук вино, всеки да се напие и така се влюбваше. Отиваше да се жени и на следващата сутрин се събужда, определено трезвен, и вижда как всичко се е подредило, а някой път съвсем объркало, в живота му и това започва да го изнервя.
Филми...
И книги...
Слънце и въздух. Вятър.
-Съжалявам за родителите ти - промълви той. - Не знаех за това... - продължи и погледна Ана- Дано си добре.
Катерене.Дълга, предълга пауза.
-Как мислиш да се вмъкнеш в това нещо!? - попита недоверчиво Бастиян и погледна нагоре . Имаше няколко пролуки, през които можеха да минат, за да влязат и оттам със сттълбите. Ако беше със стълби. Нямаше никаква представа, никога не беше идвал тук, камо ли да се беше промъквал в туристически обект. Около тях обаче нямаше камери или поне не се виждаха така, че и другите да знаят , че са там. Лесно престъпление и хулиганство, само дето те всичко виждаха. Нямат равни полицаите.
Приближи се и се хвана за някъде, така че се наддигна и стъпи удобно. Две крачки над земята. Още една крачка нагоре и започваше да вижда мястото, където си беше помислил, че ще могат да влязат . И беше прав. както никога...
Той пристъпи напред и се огледа. Вътре беше толкова хубаво. И сега се виждаше една нищожна, жалка и съвсем нисша част на Париж. Ала той знаеше, че когато се изкачат нагое гледката би била толкова по-хубава. Трябваше да се научи да вярва на Ана.
-Чакам те, МакКуин! - провикна се силно и същевременно внимателно той и вхърли кос поглед към момичето долу.
Залез. Вятър. Повей.
Едно момче. Една кула. Едно момиче.
Вятър и залез. Слънце и полъх. Какво значеха всичките тези неща за Себастиян? Даваше ли им той нужното внимание?

Себастиян изчака и Ана да се качи. Би й предложил и помоощта си, но той пределно ясно знаеше, че тя нямаше да я приеме. Точно това го изненада когато тя се затрудни да се изкачи напълно и помоли за помощ. Очевидно времето я беше изменило малко, макар той да бе сигурен, че си беше същия инат. като него, разнбира се. Ала те бяха пълни противоположности, или не? Какъв беше отговорът на този така прост, а може би ужасно труден, въпрос?
Отговори .,..Отговори...Думи и пак думи.С какво помагаха изобщо те. Защо ни бяха? Защо ги използвахме. Може би първобитните хора са си били много добре без тях.
Не, не са били. Според Бастиян всичките тези букви, включени в думи, а те в изречении, които помагат на речта. И на всичко. Той беше на 'ти' с всички тях, той ги харесваше.Той ги използваше по предназначение и умееше да борави с тях. Както онези самураи от филмите със своите саби.
И като се заговори за самураи и по-точно за саби, веднъж Себастиян беше отишъл на фектофка и това никога не можеше да забрави. Беше през октомври, хубав месец според мъжа. Но тогава беше съвсем мъничъ. Е, добре де, на 16, но и тогава беше малък. Тогава не разбираше нищо.И на тази фектовка се беше страшно уплашил, защото си помислил, че сабята наистина можеше да го прободе. А и не беше сабия, нито меч, нито нещо такова. Беше изпаднал в лек транс, за който сега се смееше и наистина му беше смешно за цялата история. Помислили били , че е в шок. Колко глупаво!Кой би позволил някой да прободе другите. Колко глупаво, наистина.
Той хвана за ръката Ана. Преди да се изкачи тя отново го поправи за името си, защото я беше нарекъл с фамилията й. Отново. Обичаше, наистин ахресваше, да й бика така, но очевидно тя още не го беше преодоляла и не беше свикнала с това име. А той постоянно й викаше така. И катомалък дори, когато въобще не му прилягаше и звучеше странно от неговата уста, произнесено от него. Е, да как един хлапак да вика на момичето, което винаги беше с него , по фамилия!? Наистина странно.
Тя застопори пръста си пред устните й и каза 'Шшт', което се очакваше да се подразбере от Себастиян. Той погледна леко и видя охраната, който може би беше назначен за кулата. Те се бяха промъкнали доста шумно. Колко неопитно!Себастиян усети, че не се намират в сянка и дръпна леко Анабел назад, така че сега и двете лица бяха закрити в тъмна и плътна сянка, незнайно от къде създадена. Телоохранителя отново се поразходи около мястото, над което бяха сега двамата и след малко се отдалечи.
- Добре, хайде - почувства как адреналинът разтърсва вените му и кръвта почваше да се движи по-бързо, нахлувайки в лицето му. Очите му се размърдаха бързо и заогледаха. Трябваше да се качат по-нагоре, още по-нагоре, защото целта им беше да видят града. А това щеше да стане, само ако се качат на високо. Имаха кула. Имаха и стълби. Имаха и крака. Колко удобно!

Той сякаш усети колко дълго беше чакала точно това и как се беше зарадвала, че са в айфеловата кула. Цялото това нещо сякаш й се водеше като мечт,а, понеже той често беше чувал от нея, че обича Франция, Париж и кулата. Ала не знаеше дали се беше качвала през нощта , за да погледа Париж. А тя наистина искаше това. Колкото до Себастиян, той просто се намираше за компанията на Ана. Нищо повече , той не притежаваше нейната мечта, никога не беше искал подобно нещо. Той имаше свои собствени желания, които се стремеше да изпълни,ала бе толкова трудно, някак непоносимо .И той все пак продължаваше, можеше да се бори дори и със себе си, което също беше трудно и много мъчително, особено за психиката на мъжа. Можеше и да се постарае повече, но беше изградил контрол и не искаше да го губи само заради повишаването на темпото.
- Да, добре - смотелеви той в отговори когато тя каза, че ще трябва да я държи или хване ако падне. Насистина беше доста високо, а и не се понрави това, че тябваше да изкачват стотици стъпала, а нямаше асансьор. Е, имаше, но за нещастие той беше заключен и сега не работеше. Какъв късмет!
На Бастиян въоще не му се изкачваха стълбуи, но понеже беше в насторния да изпълнява желанията на Ана, той би го направил. Тръгна към стъпалата и започна да ги брои. Пинаха около две минути и той се умори от броенето, но краката му така и не го заболяха. Може би беше свикнал със стълбите, понеже всяка квартира, в която отсядаше, беше разположена във висок блок с ъс стълби. Без асансьор, само стълби. И той ежедневно изкачваше всичките тези стъпала, така че беше свикнал напълно и не мислеше, че това би било пречка за него. Би се тревожил за своята компания точно сега.
Докато се изкачваше той отново беше млъкнал и се беше отнесъл на някъде. Може би беше някъде в Германия, там където той постоянно беше ходил, докато беше в Щутгард. Толкова странен и смахнат град, според него. А и планетариумът беше препълнен от хора така че там сякаш ббеше задръстено за минаване. А относно мястото ,където стоеше Бастиян, е, то беше най-обикновено,.. Състоеше се от един фонтан, една чешма и трева. Мирис на трева, мирис на зелен. Толкова приятен аромат.До болка познат. И този фонтан беше голям,със каменен орел върху него и...
Себастиян се препъна елко, което го отвлече от своите мисли и го запрати право на земята. не буквално, той разбира се не падна. Би било унизително. Много унизително!
-Мисле, че ще видиш залеза...- отбеляза той и се обърна към Ана като се усмихна леко, съвсем леко и незабележимо, но можеше да се види ясно лекият ъгъл на устните му, който се беше извил настрани.-МакКуин, не се сърди за името си - каза той след това, като натърти на фамилията , за да подразне още повече. Само дето се опасяваше, че щеше да й скимне да го бутне от кулата. Той щеше да полети. Но в реалността - едва ли. - Но ако го намираш за страшно важно бих могъл да направя компромис и да те наричам Ана...Ала малък компромис.

Продължаваха да се изкачват, междувременно Ана каза, че въобще не се сърдела за това и нарече Себастиян 'дребосък', мно той като че ли не обърна много внимание на това, защото просто можеше да отвърне след това. Искаше да се изкачат на по-високо и не защото тя беше казала, че сигурно щеше да го бутне, защото сега навлезе у него онова трепетно очакване , за да види какво ще има пред очите му само след миг. Тук обаче не ставаше въпрос само за миг, а за много стъпала.Много стъпала, които те трябваха да изкачат, за да може това желание да изчезне от Себастиян. Сякаш не можеше да го понася.Изгаряше това, че беше просто човек, който не искаше да чувства , а се насилваше да го прави, само и само заради другите, за да могат и те да видят ,че той все пак беше човек. Но защо го искаше?
Чувства, чувства. Смесени с думи. Колко жалко.
Той постоянно мълчеше, всичко което щеше да каже, би било напълно излишно в този момент, защото той си мислеше, че тя едва ли щеше да иска да го слуша. Мислеше,че за нея наистина беше важно да види цялата тая гледка. И за Бастиян беше важно, можеше да му хареса да гледа всичките тези светкащи лампи, фаровете на колите, стаите в хотелите. без да вижда нищо повее отколкото да види Париж. Можеше да му допадне самия град през нощта.
Нощта му беше нещо като слаба страна. Той беше като нощтна птица, но не в онзи смисъл - ходещ по барове и жени, той просто ходеше по улиците и сам определяше хората около себе си. Гледаше всичко от тъмната страна, беше толкова по-рашеметяващо и някак впечатляващо.Себастиян си падаше по светлините през нощта, късната нощ, някъде след полунощ, което се водеше сутрин. И не спеше. Имаше чувството , че сам произвежда кофеинът, нужен му , за да бъде буден цялата нощ.
Кофеин, той обичаше кофеин. Кафе... О, как сега искаше кафе. Без мляко, това беше важно.
Още много стъпала бяха изминали и вече Париж беше пред тях. Те го виждаха в целия му блясък , всъщност. Бяха там горе, където искаха да стигнат. И гледаха. Просто гледаха и очите им се изпълваха с тези светлини, които препускаха към тях. Цялата тази пустош , но от светлини.
- Харесва ли ти? - подсмихна се Бастиян и погледна към Ана.

Себастиян не обърна глава, когато Ана го попита какво мисли относно всичко това и дали е страхотно. Той не би могъл да използва това определително , но като се замислеше, може би то беше най-подходящото в този момент. А за да не бъдем точни определението за гледаката беше неопределено като чувства и виждания. Може би всеки можеше да види това от всеки различен ъгъл на своето мислене и логика и от тези всички ъгли, като се съберат се получава цялостната картина, която се рисуваше пред погледа на Бастиян.
Той мълчеше, не искаше да отговаря. Нямаше какво да каже.Нямаше думи,които да излязат през устните му и да обиколят двамата, които сега стояха един до друг , нещо като дежа-ву. Не, не бяха идвалитук, просто имаше моменти , в коиото отново бяха един до друг,, някъде из далечното минало, което продължаваше да ги обгражда от двете страни и да ги стяга , без да ги пусне. Но миналото си беше минало, въпреки че нямаше как Себастиян да му попречи и все пак да иска да го забрави. Какво тровеше спомените му?
Тази отрова бе силна, но отново не можеше да накара малките спомени да изгният, да изгорят по невидимия огън, бушуващ из тях. Тя бяха твърди и каменни, неизгарящи и неподатливи на огъня, който се мъчеше да прогори листите хартия, играещи ролята на спомени.Хартията се късаше на парчета, не изгаряше, на още по-малки парчета, също не изгаряше. И малките късчета хартия се развяваха от вятъра, който в този малък филм играеше ролята на мислите на Бастиян, и отиваха някъде далеч. Удряха се и се връщаха като с йо-йо ефект. И удряха ятъра , като той умираше бавно, макар той никога да не потъваше във вековния си сън. Беше просто антракт.
- Радвам се , че ти харесва - вметна Себастиян, неотклонявайки погледа си от гледката. Но гласът му премина през него и отиде към Ана, която май го погледна, защото той усети погледа й върху себе си, но въпреки него той не се обърне. Не искаше да помръдва очите си, те се бяха застопорили на едно място, но не виждаха него, а виждаха абсолютно всичко наооло, като следеше и няколко табели , които святкаха като светкавици и рекламираха нещо на френски. Този език така и не остана в главата на мъжа, но отй и не се беше опитал да го задържи там за известно време, докато си намереше работа. Още няколко дни и щеше да получи резултат от интервюто . А може би още преди да беше получил резултат набързо щеше да се изнесе от Франция, определено не беше по вкуса му. А и беше по-скъпо отколкото бе очаквал. Ама не това му беше притеснението, тук просто не можеше да си намери място. Нали знаете, всеки човек си има място и това тук не принадлежеше на Себастиян, макар той да го бе искал. Може би просто трябваше да си остане в Германия, там се учвстваше най-добре и сред свои хора, макар те въобще да не бяха такива.
Бастиян пропусна да отговори на въпроса на Ана, просто защото все още чувстрваше липса на думи.
- Зачеркна ли една мечта от списъка, стигащ до другата част на света!?- пошегува се той, но всъщност за мечтата питаше сериозно.