Парк Роузууд

Гост

Денят беше спокоен и много много свънчев, крачех из улиците и се радвах на препичаштото слънце.Реших да се поразходя из парк Роузууд.Беше доста сенчесто и прохладна, като се има внапредвид, че беше голяма жега.Реших да седна на една пейка, за да си почина.Внезапно до мен седна едно момиче и ми се представи.
-Здравей..аз съм Ефи! - каза тя, подадеми ръка и се усмихна.
-Здрвей! - казах и аз и също се усмихнах.Чудех се на себе си, как съм изглеждала толкова не откачено, по простата причина, че незнаех къде се намирам в момента.
-Аз съм Абигейл, но може да ми викаш Аби. - добавих аз.

Заглавие: Re: Парк Роузууд Чет Авг 11, 2011 9:51 am

Елизабет стоеше най - спокойно в къщи, мислейки къде да излезе. Не можеше да се забута в някой бар или нощен клуб по - простата причина, че все още не бяха отворени и това определено успя да я смути. Мразеше дневните разходки под топлите лъчи на слънцето. И все пак както споменах "имаше ли избор?" Очевидно не!
Тя обу едни къси дънкови панталонки в комплект с една дълга тениска, спускаща се малко под неуместно късите панталони и за това едната част - прибра в джоба.
Само след около 5 минути Ефи бе на шосето, карайки старият си пикап към града. Не след дълго вече бе в Роузууд и паркира пикапа си на паркинга близо до парка.
Извади кутия с цигари от жабката и излезе.
Започна да крачи най -спокойно из алеите, запалвайки една цигара и издишвайки дима, като забеляза, че някаква старица я гледаше отвратено. Сигурно си казваше "Колко е малко това момиче и какви ги върши", но истината бе, че тя не беше малка, само преди няколко месеца бе навършила 17 години.
Загледана в краката си, Елизабет вдигна поглед нагоре и видя момиче, което и беше странно познато, но най - вероятно се бъркаше.
- Здравей...аз съм Ефи! - каза момичето, подавайки ръката си с очарователна усмивка.
Другото момиче я поздрави, представяйки се с непълно непознато за Ефи име и тогава разбра, че със сигурност се е припознала.
- Съжалявам, аз май...припознах се. Просто приличаше на една позната от миналото. - усмихна се странно дружелюбно към Абигейл.

Гост

-Нова съм и със сигурност не се познаваме..- засмях се аз.Беше малко по-нисичка от мен и със сигурност по малка.Имаше малко топчесто лице и светла кожа.Мила усмивка и тъмни очи.Усмохнах й се още веднъж, извадих телефона си и погледнах часовника.
-Вероятно не те е грижа какво че кажат хората, като те гледат така, а? - попитах я неухотно аз и й се ухилих.

Гост

Единственото нещо,което се чуваше навън бяха песните на птиците и лекия летен ветрец.Емили беше решила да излезе малко и да се разходи,неделя беше всички си почиваха и се усещаше спокойствието.Тя беше от онези хора,които обичаха да седнат на някоя пейка сред природа и да размишляват над изминала седмица.Облече се ,сложи червеното си червило и тръгна към парка леко по-леко.Радваше се на всичко около нея-вече беше спокойна и щастлива нямаше какво да й навреди и най-вече кога.Единственото ,което я притесняваше в този момент е,че леко се разболяваше и я болеше главата.Тя седна на пейката,нямаше никой на пейката-тя извади книга и започна да чете.

Гост

Събота и неделя. Единственните дни през натоварената седмица без крещящи, изсфирели деца подскачащи наоколо. До толкова бях свикнал с ежедневието, че понякога изкрещявах на някой напорист таксиметров шофьор, надуващ клаксона като невидял::Le silence!
Това не го смущаваше, по-скоро предизвикваше обърканите погледи на миновачите. Понякога дори чуват "Дошли в Америка, а си мислят, че могат да ни командват!...Тъпи французи." Аз ги отминавам в повечето случаи, но понякога си заслужават някоя сочна псувня.
Навикът е отвратително нещо. Привикнал съм с шума на училището твърде много. Когато стоя на по-тихо местенце се чувствам направо глух. Точно заради това не се застоявам за дълго в къщи. Тишината ме убива.
Поредната цигара за деня, поредното кафе за деня. Можех да изпуша четири кутии, да изпия седемнадесет кафета и пак настроението ми нямаше да се промени. Дори и от тревата вече не ми е толкова забавно. Парка бе едно от най-шумните места които можех да намеря, въпреки че и този шум достатъчно. Поне глъчката на децата ми бе позната...Седнах на една пейка и запалих петата цигара за сутринта. Да, не ми пука, че ще умра, както се подразбира. Съвсем скоро покрай мен мина едно доста познато момиче, но изгрежда то не ме забеляза. Тя се настани през три пейки и се зачете в дебела книга. Трябваха ми още две секунди за да се досетя, че това Емили. Не беше перфектна по френски, но поне полагаше някакво старание. Съвсем нахално взех кутията с цигари и набързо се дотътрих до нейната пейка.
-Може ли?-попитах

Гост

Емили се беше зачела доста в тази книга,докато не чу познат глас,отначало тя седеше и се чудеше от къде познава това превлекателно момче,гласа му беше много познат,но на външен вид не можеше да се сети.
-Разбира се,заповядайте.-тя посочи към свободното място до нея.
И пак впи поглед в книгато и леко го гледаше с бялото на очите,а той беше се втренчил в нея и се усмихваше леко.Тя се усмихваше леко и затвори книга:
-Какво ме гледаш толкова?-каза с мил глас и се засмя.
-Шегувам се.

Гост

"Какво ме гледаш толкова?"-това ме наведе на мисълта, че момичето не ме позна. В училищния правилник бе изрично написано, че не може да се обръщаш към учител с "ти".
Но аз никога не съм държал на тези неща. Отдавна бе отминало това време. Дори в Испания от години говорят на учителите си като приятели...Изпания...Защо винаги когато я спомена ми идва да повърна? Изпитвам такава антипатия към тази държава още от малък. Може би заради болните амбиции на майка ми и постоянното й мърморене как трябва да науча езика.
Реших, че ще е супер тъпо да попитам Емили спомня ли си кой съм и реших да й подскажа.
Избълвах поредния облак дим и издърпах внимателно книгата от ръцете й. Беше поредното романче излязло тези години от световно неизвестни автори.
-Май не бързаш да прочетеш списъка с книгите по френски, които ви дадох, а?-усмихнах се и отново й я върнах-Сама ли си?

Гост

Ето от къде и беше толкова познат този глас,но тя никога не гледаше към учителя ,защото през повечето време или пишеше или рисуваше-това бяха нейните страсти.Почувства се засрамена и неспокойна вече.Не знаеше и как да постъпи освен да се извини.
-Извинете ме просто не ви познах!Съжалявам много.-взе да се притеснява още повече и сведе глава надолу.
-Да,сама съм,а Вие?-вдигна главата си и го погледна като отново продължи да се извинява.

Гост

Иглежда момичето доста се притесни, че не ме позна. Но нямаше защо да се сърдя. Самият аз не бях човекът памет, въпреки че е доста странно да не познаеш учителя си с който си заедно по 21 часа на седмица.
Винаги ми ставаше гадно когато хората се чувстват неудобно в моята компания, а този случей не беше изключение.
-Не, не съм сам...-отговорих и вдигнах високо кутията с цигари-Водя си най-добрите ми приятели. Заедно сме от първата дръпка и до сега не сме се разделяли и за час.
Погледа на момичето отново се спусна към книгата разгърната в скута й.
-Искаш ли една?-попитах и й подадох кутията-Но да знаеш, че две не може. Аз съм учител и не трябва да поущрявам такива неща.

Гост

Емили седеше и се чудеше какво става,ако знаеше,че учителя й е толкова готин и на външен вид и добър щеше да внимава много повече в часове,но вече знаеше и се радваше.Тя прибра книгата си в чантата и кимна:
-Да, можа.Благодаря ви много!-засмя се леко и се протегна към цигарите.
Тя си взе една извади от чантата си запалка и дръпна един път,като червеното й червило остана по филтъра.Спомни си един израз
"дима от цигари,също е спомен"..И наистина това щеше да е спомен за тяхното неофициално запознанство.

Гост

Емили си позволи една цигара, запалвайки я със собствената си запалка. Значи пушеше. Мислех, си че повечето деца от училището не пушеха, но изглежда съм се лъгал.
Чак сега забелязах как изглеждаше момичето. Човек не би казал, че е ученичка ако не я познаваше. Изглеждаше доста по-зряла от колкото е всъщност, а и червеното червило и луксозните дрехи я караха да изглежда още по-възрастна. Не, не като онези натруфени и нацапани с всевъзможни гримове кифли, които по-скоро причат на бабички. Приличаше на изискана млада дама.
-Моля те, говори ми на "ти"-усмихнах се-Е, освен в училище. Не ми отнемай и капката останал респект от учениците.

Гост

След тези дума ,тя леко се усмихна и дръпна още веднъж от цигара,когато усети тази сладост в себе си.Тя знаеше,че цигарите са вредни ,но просто й харесваше ,а защо да спира нещо ,което и харесва макар и вредно.
-Добре,но как да ти викам?-Тя се чувстваше вече себе си,след като разбра,че всичко е наред и няма от какво да се притеснява.
Наистина той изглеждаше доста добре на външен вид.Тя си мислеше"Само ако не ми беше учител",но след малко се осъзна и разбра,че това може да стане само във фантазийте и слезна на земята.

Гост

-Даниел...-отговорих всякаш бе пределно ясно, изписано на челото ми
Емили се поотпусна, а аз доволен, че най-накрая има ученик, който не иска да ми избоде очите с тебешира или да ми го завре на разни по-интимни места.
-Даниел, не "Дан" или "Дани"-продължих настоятелно-Камо ли пък "Дани бой"...
Наистина се дразнех когато хората ме наричаха "Дан". Името ми и без това не бе много хубаво, а те изкаха да го развалят още повече. И баща ми същото. Той има прекрасно име-Александър, но настоява всички да го наричат Алек. Има хора, които дори не знаят истинското му име. Да не говоря за госпожа "Клеъри".
-Е, Емили...-натъртих на думите-Как върви учението? Ще сполучиш ли или ще станеш танцьорка? Да ти кажа не е толкова зле. Ще имаш повече фенове от научен работник.

Гост

-Даниел ми хареса.-промълви тя.
-Все още не знам с какво искам да се занимавам,но трябва вече да се насочвам,защото не ми остана много време за мислене,което е проблем,но сега мисля за други неща.-погледнах го и дръпнах за последен път от цигарата и я хвърлих.
Тя беше дръпнала сигурно 2-3 пъти от нея,но и толкова и стигаха.Тя беше заета с друго да го гледа и слуша внимателно.Така както в час не прави.
-Даниел ми ти как разбра,че трябва да станеш учител?

Гост

-Как разбрах ли...?-проточих, трябваше ми време, за да намеря правилния отговор
"Защото съм гений още от бебе. Когато проплаках достигнах ноти, които опитни певци не могат", но това бе твърде самовлюбен отговор. По-скоро станах училтел, защото всички искаха нещо от мен. Майка ми да стана журналист, а баща ми музикант. Беше написано, че трябва да стане така. Всички ми го повтаряха постоянно. Целия свят очакваше синчето на семейство Уайтлууд да се превърне в един от тях. А аз винаги съм мразел да съм предсказуем.
-Когато си записал френска фиология нямаш голям избор на работа...-признах-А ти имаш ли някакви планове какво искаш да учиш?

Гост

-Искам да отворя модна линия.Сега се занимавам с това правя дрехи и ги продавам в интернет.Преди танците ми бяха страст,но на скоро спрях,защото си изкълчих крака.
Тя си спомни и стана гадно,но пък беше добра в още нещо и се радваше,че няма всичките й мечти да умрат.Тя си помисли"Френския -езика на любовта".Засмя се леко след това.Беше й приятно да си говорят.Не беше общувала така с друг учител,а и едва ли друг учител я привлича толкова много.

Гост

Модна линия. Едва ли имаше някое момиче на тази земя, което не си мислише, че ще стане преуспяла дизайнерка. Това бе направо тъжно, но и трогателно.
Всяко малко по-богато девойче правеше мащабни планове за модната си колекция "Никол фешън" "Трейси шк" "Барбара и Мегз дизайн". Но това бе само защото не подозираха, че след две години ще работят зад щанд за сувенири внос от Турция.
-Пожелавам ти късмет...-измърморих
Бях започнал и филтъра. Засмях се тихо и го хвърлих на земята. Дреме ми за еко развитието. И не бих се завързал за дърво и да ми плащат.
-Тоест смяташ да кандидастваш в художествено училище, така ли? Бих те посъветвал да тръгнеш на уроци ако е така...

Гост

Тя разбираше,че той си мислеше,че тя е като другите момичета,но наистина друго почти не и остана.Стана и отново неудобно,но в този живот стават странни неща и когато искаш нещо силно цялата вселена ти съдейства.А й тя вярваше в себе си -марката й беше "Клоуз Овър Броуз",което значеше "Дрехите преди момчета".Тя вече даже продаваше по интернет дрехи и трябваше само да стане на 18 и да иде в Ню Йорк,за да намери инвеститори,но това не беше важно.
-Няма да ходя на уроци.Ако не стане това до 1-2 години ще уча право или журналистика това съм решила,но разбира се не искам да си правя планове,защото нищо не се знае.Не зная какво може да стане утре или в други ден.
Тя се усмихна леко.

Гост

-Но пък бъдещето може да те изненада..-казах и се учудих колко мъдро звуча
Никога не съм си се представял като учител. Още повече когато бях седемнадесет годишен хлапак. Тогава започнах с цигарите, алкохола и наркотиците. Можех да се захвана с каквото и да е друго, но не и с преподавателска кариера. Бях, и все още съм, твърде разсеян, груб, несериозен, пушач, наркоман и с прекалено голямо чувство за хумор. Пък и на учениците им бе трудно да ме възприемат. Когато за пръв път отидох в школата "Хенс и Шустър" децата се бутаха в мен на вратата с "мърдай, пази се, варда, м`ани се от тук", а момичетата даже ме заглеждаха. Разбира се, аз побързах да си върна заради новите обувки с безцеремонно писане на двойки.
-И продават ли се дрехите ти?

Гост

-Да за мое голямо учудване.-леко се усмихна и погледна към него.
-Имаш ли си приятелка?-промълви тя.Ем знаеше ,че това е най-баналния въпрос,но просто не се здържа и думите сами излизаха от устата й.
Почувства се зле,вътрешно имаше това чувство ,че всеки момент можеше да умре.Имаше проблеми и интриги в живота й в момента,но всеки човек имаше и това беше някакво облекчения за нея.Радваше се на хубавия ден и на новото запознанство пък после щеше да мисли за неща ,които и се случваха.Времената бяха тежки не можеше да разбереш на кого може и на кого не можеш да разчиташ.Страх те е да споделиш нещо,защото думите ти щяха да се чуят навсякъде и то украсени,но ние трябва да продължаваме с високо вдигната глава и да се смеем в лицето на такива хора.
-Определено за учител сте доста привлекателен!

Гост

Беше един от онези дни, в които нямах нужда от никой и нищо друго, освен най-добрата си приятелка. Не мислех , че някога ще срещна човек , който да ме разбира толкова добре, почти колкото се разбирах с Донна. Мисълта за нея ме натъжи , за това побързах да се отърся от нея. Вървях бавно из парка, към мястото , на което трябваше да се видим с Джули. Беше точно една определена пейка, на която се срещахме почти винаги. Нямаше нещо специално в нея, но повечето ни спомени заедно бяха свързани с тази пейка. Днес беше прекрасен ден , нито много горещ , нито прекалено хладен. Грееше слънце и подухваше лек ветрец, затова в парка имаше много хора, дошли да се насладят на хубавото време. За пръв път от много време си бях облякла нещо по разголено, но както обикновено си бях с високи обувки и то чисто новите ми , които си бях купила предния ден. От айпода ми звучеше любимата ми песен и имах чувството, че денят нямаше как да стане по-хубав. Неусетно стигнах до пейката, която за радост не бе заета. Седнах на нея, но както обикновено бях подранила. Загледах се в хората, преминаващи около мен, чакаща Джули.

Гост

Времето беше хубаво. Чуруликащи малки сладки птиченца, влюбени двойки и разни такива глупости около мен. Снощи не бях спала и ми беше адски криво. Бях си облякла първите дрехи, които видях, а по принцип ми отнема само два часа да си избера дрехите, които горе-долу стават. Делия все още не беше там, поради което се ядосах. Е, бях ядосана най-вече на себе си, че не съм спала. Отидох там и седнах. Тогава се сетих, че днес няма да ми върви изобщо, поради факта, че мога да обидя някого и да се скараме и разни такива глупости. Видях в далечината фигурата на Делия. Аз вече я чаках от пет минути.
-Хей. -Най-накрая тя дойде. -Как си?

Гост

Приближих се към Джули и я поздравих с прегръдка. Стори ми се леко нервна, но не казах нищо, а се усмихнах широко.
-Добре съм, малко изморена от бързането до тук.-подсмихнах се на последното и седнахме на пейката. Видях, че изражението и все още беше нервно, което малко ме притесни. Да не би да е заради мен?- Извинявай, че закъснях.-извиних се с надеждата настроението и да се оправи.- Ти как си?- попитах накрая. Облегнах се на пейката и кръстосах крака. Извадих телефона си и ги изключих , за да не може никой да ни безпокои. Виждах, че нещо не е наред с Джулс и това ме тревожеше. Надявах се да не е станало нещо лошо.

Гост

-Няма нищо, че си закъсняла. Случва се. -Усмихнах се и се опитах да придам най-милото изражение на лицето си, но все си мислих, че изглеждам, така сякаш съм яла лимони. "Достатъчно" обади се едно гласче в главата ми. След малко ме попита как съм.
-Аз... не съм се чувствала по-добре.- Всъщност се чувствах по-ужасно от тогава, когато родителите ми ме бяха накарали да отида на онзи ужасен благотворителен бал. Не съм много лоша, но стане ли дума за благотворителност се чувствам като идиотка.
-Все пак защо закъсня? -Засмях се, като се сетих, как като е идвала и се е загледала по някой.

» Ирина Парк ^^