Парк Роузууд

Мен ли лъжеш Джули? Но , добре щом не и се говореше, нямаше да настоявам. Въпреки че нали за това сме най-добри приятелки , за да си споделяме и помагаме, но ще уважа решението и да си мълчи.
-Успах се.- отговорих. Да, това беше редовния ми номер.Какво да направя, просто обичах да спя! Наместих се удобно на мястото си и поставих кичур коса зад ухото си, който непокорно се вееше пред очите ми.Чудех се какво да кажа или направя , за да я разведря, но идеите ми бях дефицит в момента. Загледах се в минаващите хора влюбени , държащи се за ръка, майки с малките си дечица, приятели, излезли на разходка. Времето предразполагаше за хубави разходки днес, но явно на Джули денят и беше негативен.
-Какво ти се прави днес?-попитах, когато мълчанието започна да става тягостно.

Зарадвах се , когато видях , че живна малко. Не трябваше да си разваля настроението е хубав ден като този. Замислих се за хилядите пъти, в които самата аз съм била в кофти настроение и може би съм карала хората около мен да се чувстват като мен сега. Да, тогава бях даже в повече от кофти настроение, но кой не би бил, ако е изгубил сестра си.
-Няма значение за мен, но наистина ще се радвам да видя Сали.- Казах, сещайки се за домашни любимец на Джлус. Беше изключително сладко малко животинче, или поне аз си спомням , че бе малка.
След малко се запътихме към домът на Джули с видимо по-добро настроение. В приказки и смях пътя неусетно бе минал. Ах, как обичах дните, прекарани с нея!

П.П :направо пиши там :)

Кой, по дяволите, можеше да нарече всичко това , което Себастиян правеше, разходка? Той ходеше и ходеше, но нищо повече, той не искаше да сяда на пейки, не искаше да говори с никого, а просто ходеше. И това беше разходка? Разходката можеше да се нарече да походиш, да починеш, да се оггледаш, да завържеш запознанство и да прекараш деня слънчево и приятно. Ужасно според Бастиян! Очевидно беше ужасен песимист, толкова монотонна личност! И това го убиваше, сякаш.
Само той си мислеше така и само той разсъждаваше мисленно за такива неща.
Другите винаги натъртваха колко позитивна личност бил той, а то всъщбост искаше само да впечатли тези пред него. Искаше да се покаже в хубава светлина , да видят другите колко се беше променил, от както ...Е, дрогата променя хората все пак. А и това беше минало и никой не знаеше за всичко онова преживяно. То беше заключено със златен катинар в сребърен сейф. Здрав сейф на неговите мисли. А как някого би го упрекнал. Къде можеше да бъде той , освен на улиците.
Той се радваше, че се беше уредил сега. Всичко беше толкова по-нормално и толкова по- живо, около него, покрай него и навсякъде. А той всъщност искаше точно това. Не спокойствие - това го имаше всеки ден от своето 'прекрасно ' минало, което беше заключено вече .
Той реши все пак да нарече това, което правеше в момента, а именно да ходи и да не вижда пред себе си , разходка. Той седна на една пейка и продължи да се взира, но това продължи едва секунда. След това той бръкна в джоба си и извади телефона си, за да види дали някой не го беше търсил. А и нямаше кой.
Точно сега, както никога, му се прииска да говори. Да говори и да не спира, да каже всичко, което имаше, ала то не биваше да излиза на светлина. То си беше само за него. неприкосновено. Сякаш егоист...
Зачуди се дали и сега правеха хората така - ако видят някой самичък да отидат при него и да седнат, за да говорят. Защото сега всеки гледаше да страни, сякаш , от другите, да бъде сам, да игнорира другите. Но бастиян въобще не искаше това. Нима и той не беше като другите, нима и той не беше общителен и можещ да говори и да говори, и все така напред и напред.
Пред него минаваха много хора и той се заглеждаше в тях. той оглеждаше бавно чертите им, ала едва забележимо от самите наблюдавани обекти. Той не биваше да бъде груб. Само едно момиче се спря, на няколко крачки преди пейката на мъжа. Може би беше изпуснала нещо или гледаше и тя телефона си , както и сгтраничният наблюдател.

Как за бога всички хора бяха такива! Такива оптимисти, а може би и оптимистично - реалисти. Себастиян определено беше реалист, но и песимист, което го побъркваше и изкарваше извън релси. Той преставаше да мисли в такива моменти и спираше да гледа всеки , който минеше пред него, който го погледнеше, който се усмихнеше, който впиваше незначителния си , нищожен за пред хората, поглед в стъклените, сякаш, очи на Бастиян. Той ненавиждаше това и точно сега би убил света. Просто с един замах, ако можеше. Би скочил от тази пейка, която сега ръбеше гърба му с острото дърво , и да унищожи всички тези...вредители. Всички тези движещи се машини на радост, предизвикано щастие.
Разбира се и той понякога бе такъв, но това не можеше да се нарече предизвикано щастие. Той наистина го получаваше, съвсем заслужено, както си му беше редът. И тогава имаше правото да се наслаждава на всичко това, което го заобикаляше и не искаше да убива никого.
Ала точно сега не му беше до нищо. Най-малко до слънце. Това слънце, което правеше очите му стъклени. Стъкло над морето. Това зелено, което се разкриваше и придаваше тази морска нотка вече беше изтъркано сякаш. Той беше поглеждал този цвят и винаги виждаше стъклото, което отразяваше усмивките на другите, отразяваше чувствата им и ги връщаше към самите тях. Тези чужди чувства не преминаваха през така твърдото и силно стъкло , не отиваха в Себастиян. Те просто се отразяваха и се върщаха някъде. Някъде , където наистина трябваха някому. Не и на Бастиян. Защо му бяха? Може би имаше нужда, но не го осъзнаваше. Така всеки не осъзнаваше нещо от своя незначителен живот.
Тази фигура се приближи и попита дали може да седне, но преди да е получила отговор попита Бастиян защо е сам. Защо наистина беше сам? Имаше ли някаква причина заради това?
Себастиян кимна и момичето седна до него, след товато усмивката й изчезна, макар очите й леко да подсказваха за изчезналото движение.
- Ти защо си сама? - върна въпроса, преминавайки на ' ти', защото му беше писнало с всичкото това официално държание. Тези маниери, които обаче така добре му пасваха!Ала той не изчака отговор - Не виждам с кого да бъда - призна си той накрая.

Усети сърказма в цялата тази работа. Но защо винаги трябваше дза говорим иначе!? Приказен ден... Въобще не беше такъв и сега точно това искаше той да чуе - ирония или сърказъм. Нещо, което малко да го подтикне към мисълта, че не беше сам с тези свои си мисли, които бяха толкова негативно настроени към всичко и всички.Ала и тези мисли не накараха Себастиян да мрази всички. Сега беше безразличен към онези всички дфвижещи се машите, отразяващи образите си. Но те не се оглеждаха. Защо не се оглеждаха?
Не искаха, чисто и просто, да видят себе си. Образа, който са направили и да установят колко всъщност нещастни бяха те. Каква скръб и какво нещастие се крие в плътните им сянки, следващи ги навсякъде и всякога. Не желаеха да видят това, което другите виждаха. Нямаха намерение да опишат със себе си живота си. Колко е жалко всичко това!Какво ограничено от щастието време!
Ала Бастиян отново беше останал безчувствен, след целият този ден. Той ги гледаше и продължаваше с тази си своя дейност, но не се поддаваше на видяното.Непознатата каза своето име, което едва доловимо прекоси и разцепи въздуха и мина покрай ушите на Бастиян, но той го разбра, а не си даде труда да го потвърди. Тя го попита защо наистина беше сам, този въпрос беше зададен преди да каже името си.
-Бастиян - каза мъжа на свой ред. - Ззащо съм сам? Ами не знам. Включвам малко разнообразие в монотоността на живота си. Бих ти задал същия въпрос. Защо си сама? А и какво правиш в мтози 'прекрасен ден' - повтори той казаното от Алекто и се усмихна леко, но погледът му беше прикован в едно дърво. Но той след малко се обърна към нея , за да види изразжението на лицето й , ако отговориеше на този въпрос, чийто отговори не беше получила от страна на Себастиян.
Бастиян не я остави да отговори , както и тя го беше направила с него.
-На колко си? -попита той.

Всички тези усмивки, включително и лекичката на Бастиян, бяха толкова монотонни. Толкова еднообтразни за деня, за живота и за целият свят. За хората, които ги използваха като предтекст , че са щастливи. Ха! Колко глупаво от страна на човешката раса! Колко невиннпо и същевременно нарочно . Колко ужасно и някак непоносимо. Защо винаги, ама абсолютно винаги, хората бяха така непоколебими да го правят, да използват щастието за себе си. Ха, такива егоисти, а!?
Както и да е.
Вятър.
Слънцве.
Полъх.
Свързани неща за Себастиян.
Трева. Мирис на зелено. Странен мирис.
Една пейка. Едно момиче. И един мъж.
-Деветнадесет, а? -повдигна вежди той, загледал се към хората. Имаше една жена с две малки деца, които си играеха с кучето. Колко рошаво куче! и толкова малко, същевременно . Можеше да бъде някоя кръстоска и да притежаваше едно от онези досадни и лигави имена , завършващи на 'и' . Имаше и изключения в лигавите имена, тези, които не завършват на тази буква.
Буква, дума, изречение.
Монотонност.
- От тук ли си ? - започна да любопитства Бастиян съвсем непринудено. Той установи, че трябваше да попита това момиче нещо, имаше някакво тайкова желание. А желанието за говорене не си отиваше от него , то стоеше там и настояваше. Може би то включваше и слушане. Да слуша как някой друг говори. Но му се стори, че Алекто не беше от приказливите. Това сякаш го успокои леко

Себастиян нямаше никаква представа за каква физиономия говореше тя, защото сега погледът му беше съвсем спокоен, приемащ нещата напълно хладнокръвно и за даденост, ала и нормално. Той самият правеше такива неща, защо точно той да обвиняваше Алекто? О, това нямаше да бъде никак справедливо, особено от неговата уста, изказано отчетливо и ясно като бял ден. Колко клиширана метафора.
Отново монотонност.И в думите се срещаше. И навсякъде.
Той беше следил всяко нейно движение, което тя беше направила през последната минута, а може и по-малко от минута. Как тя беше станала, как го беше погледнала, а след това се беше обърнала , за да види всички онези престорено щастливи лица, чиито очи се бяха насочили към нея с перзрение, а сякаш и с учуда от всичко което е направила до този момент. Преди тази цяла минута, а може би и по-малко от минута, тя беше стиснала очите си, без да вижда нищо. На Себастиян му се стори, че тя се опитваше да изкара от себе си някаква болка, която я преследваше. Още една сянка.
Той беше свикнал с болките. А може би не толкова. Всякакъв вид. Най-мразеше когато тругите се жалват за любовните неправди. Това ли им е проблема? На Себастиян вече спря да му пука за цялата тази любов. Спря да се тормози, ако някойне го харесвал или нямало какво да му каже. Това беше само по онези ужасно досадни филми,. които не му се нравеха много. Той не искаше да е от филм. Ако връзката му вървеше - добре, ако не - прав й път. Това беше голата истина , това беше краткия живот. И беше съвсем вярно, според Бастиян.
Той имаше различни мнения.
Той и съзнанието си.
-Мисля, че тя е част от мен - обясни Бастиян за физиономията си, но не се усмихна. Устните го боляха. От всичко това. Ох, само се жалваше напоследък и ставаше досаден на самия него. - Цял ден ли мислиш да стоиш тук и да обсъждаш сама със себе си колко са проклети всички тези хора? - попита той накрая и отново побърна зелените си очи към Алкето , отново гледайки какво е лицето й. Каква щеше да бъде новата реакция.

Може би сякаш беше прочела мислите, които всъщност бяха толкова объркани сега в главата на бастиян,които казваха, че искаше да се махне от тук, затова Алекто беше предложила та се махат. Е, всъщност беше обявила, че тя ще си тръгва и му беше предложила да дойде с нея. И той трябваше да се съгласи. Нямаше никакъв смисъл да стои тук, отново сам, както в началото и отново забулен от тези мисли за противоположностите в хората, за негативизма и оптимистичните настроения, за реализма, който го връхлиташе понякога, както орел напада полска мишка и всичко това, което го торможеше и разкъсваше направпо не две. А може би и на три, и на четири. Всичките тези насторения и определения за мисленето на човека го побъркваха. Опитмистично беше настроен рядко, това беше едно изключение, но той определено трябваше да бъде поне малко щастлив. Той го заслужаваше. Но след всичките тези размисли се създаде нова, по-силна мисъл, която го караше да вярва, че трябва да е реалист. Всичко в живота трябва да е реалистично. без някакви измислици, истината беше в основата на нещата.защо всеки тярбваше да се лъже за нещо, в което той наистина вярва и все пак, защо искаше да се отрече от него, само защото не беше реалист?
Себастин кимна и стана. Той си приближи леко, а същевременно се и отдалечи от нея, сякаш искаше да спазва известа дистанция. Хората винаги говореха, въпреки че той не ги слушаше много често. А и не се налагаше да ги слуша, те говореха зад гърбовете на всеки, който се обърнеше с гръб към тях. Хората са алчни, хората са егоисти, хората са глупави. Човешката раса е просто една издънка...
Той не знаеше къде щяха да ходят, но и не попита. Просто щеше да следва своята нова компания за деня , нанякъде, накъдето тя поискаше. Днес беше в настроение да изпълнява женските желания.

-Добре е.Явно не си спал с мен значи.-засмя се тя силно.-Шегичка ,извинявай.
Дали беше шега или не само тя си знаеше.Тя не обичаше много ,много да се шегува.Всичко казваше директрно,но защо този път замълча.Момчето беше доста хубаво ,с тяло..ах какво тяло имаше си мислеше тя.И други неща си мислеше,но те не бяха за пред хора.
-Само дете съм ,да .Не е добре от една страна,но добре,че са приятелките ми.Еми ти?-опитваше се да продължи разговора и да замаже това ,което беше казвала преди няколко секунди.Изведнъж лампите изгаснаха и тя подскочи от страх,явно това беше един от най-големите и страхове.Тя несъзнателно го прегърна и бързо се отръпна като разбра какво е направила.
-ЪЪ..извинявам се.