Парк Роузууд

Гост

-Честно казано не ми се прибира в нас.Имаш ли някоя свободна стая у вас?-каза тя .
Имаше друга замисал,разбира се ако не заспи по пътя.Гледаше момчето и се радваше на това,което успяваше да вижда от тъмницата,която беше настанало.Когато беше още светло тя беше забелязала,че има изключително хубаво тяло,но чак сега се сети.Не беше пуши от 5 часа,което беше добре за нея,но не издържа и извади от черната си малка чанта кутията с цигира и запали една.Тръпна няколко пъти и изчака отговора на момчето.

Гост

На мен не ми пречеше да остане в моята къща, все пак къщата беше доста голяма, а пък и имаше стаи за гости. Никой досега не ги беше ползвал, но за всичко а,си има първи път все пак. Стаите, които аз ползвах бяха кухнята, спалнята, банята и дрешника ми. Е да от време на време ползвах и другите, но иначе главно тези.
– Разбира се че имам, хайде да тръгваме на там. Не е много далече.
Когато и казах че имам свободни тя се усмихан. Може би се зарадва на мисълта, че няма да е нужно да се прибира, защото така като я гледам нямаше никакво желание да си отиде в къщи.
- Предполагам, че имаш сериозна причина да не искаш да се преибираш. Ще споделиш ли с мен?

Гост

Не издържах да стоя на едномясто затова реших да се разходя. Преоблякох се на бързо и взех с мен и кученцето ми. Така поне щях да съчетая полезното с приятното. След като излязохме с Мини, която беше порода йоркшир териер, решихме да отидем в парка. Малко чист въздух щеше да ми се отрази добре. Времето беше идеално за такава разходка, даже доста топло, но дебелите сенки на дърветата в парка щяха да помогнат срещу слънцето.
Не след дълго бяхме в парка. Разхохождах се по главната алея, която всъщност беше доста дълга, но това беше добре. Щях да си направя доста добра разходка. Около мен минаваха различни хора, някои забързани за някъде други просто разхождащи се като мен, а трети отдъхваха на пейките отстрани и наблюдаваха минувачите. Бях минала доста голяма част от алеята, когато на една от пейките видях познато лице. Колкото повече приближавах съвсем се убедих, че това е Елена и не се бях объркала. Зарадвах се че я виждам, защото не бях чувала нищо от нея от доста време. Стигнах до нея, но тя изобщо не ме забеляза.
- Хей! Как си?- казах аз и чак тогава тя се обърна към мен, а аз и се усмихвах.- Колко време мина?

Гост

Тъкмо бях пристигнала в глада. Всичко ми се струваше толкова объркано и не ня мястото си. Откакто починаха родителите ми бях живяла в Лондон и сега, когато се върнах в този малък град ми се струваше дори още по неприветлив от преди. Бях изоставила приятелите си и бях заминала при леля ми. Там бях живяла пет години, заминах на тринадесет годиша възраст и ето ме вече на осемнадесет пак се връщам тук. Временно бях отседнала в хотел и си търесх къща.
Хотелската стая толкова много ме задушаваше, гледката от прозореца ми беше точно към алеята на града. Повече от времето си прекарвах там.
Днес беше поредния такъв ден. Бях седнала на една от пейките с отворения си малък лаптоп, на чийто екран беше станицата ми в туитър. Когато чух някой да ме вика леко се стреснах и мудно се обърнах.
Пред мен стоеше Стейси с нея не се бяхме чували от моето заминаване. Тя се беше толкова променила. Беше две години по-голяма от мен и честно казано много по-красива. Като малки, когато излизахме момчетата винаги и се лепяха а аз бях като по-малката сестра, която никой не забелязваше.
Изправих се на крака и я прегърнах. Аз бях облечена в един дълъг шлифер и едни протъркани дънки, а на краката си носех високи токове. Вече бях висока почти колкото моята стара приятелка.
- Стейси..
Възкликнах аз и се отскубнах от прегръдката.
- Цели пет години...Заповядай седни.
Казах аз и тя седна до мен.
- Как си? Как я караш?
Затрупах я с куп въпроси. Бях толкова щастлива, че виждах някой от миналото ми който въпреки изминалите години не ме беше забравил.

Гост

- Ами да кажем, че съм добре. Боже, толкова се радвам, че те виждам. Вече си мислех, че никога повече няма да те видя.- очите ми леко се насълзиха, но от радост, че я виждам.
Толкова променена, в нея имаше съвсем малко от момичето, което помнех. Тя изглеждаше страхотно. Беше се превърнала в красива млада дама, въпреки трудностите, които и поднесе живота.
- Как беше в Лондон? Нали не смяташ да се връщаш там?- отново започнах с поредицата от въпроси, но просто не можех да се сдържа.- Боже, станала си толкова хубава!- казах й отново я прегърнах.
Не можех да и се нарадвам, беше много хубаво да видиш стар приятел, след толкова много години. Не съм и предполага, че една разходка в парка може да ми донесе толкова много щастие.
- Всъщност ти от кога си тук? И защо по дяволите не се обади?

Гост

Усещах как и в нейната глава се въртят куп въпроси. Всъщност как беше в Лондон? Там постянно валеше, лятото беше както есента в Роузууд, попринцип мразех дъжда, но бях свикнала и приспособила с климата в Лондон.
- Беше страхотно, но все пак не е като Роузууд. Всички ми липсвахте толкова много.
Наистина беше така. Бях създала такива силни приятелства или поне си мислех, че са силни докато не се случи инцидента с родителите ми. Тогава изведнъж всички се отдръпнаха с изключение на няколко човека.
- За сега мисля да остана тук, в момента си търся жилище, защото все още живея на хотел.
Казах аз и погледнах в посока на сградата, която беше скрита зад дърветата. Там сега беше моят дом. Всъщност ми се искаше да си имам истинска къща, с голяма алея и даже бих искала да си имам куче. Изведнъж чух кучешки лай, когато погледнах в краката на Стейси там се беше свило едно много сладко кученце. Погалих го по муцунката и се усмихнах още по широко. Наистина обожавах животните.
Когато момичето сруще мен ми каза, че съм станала много хубава усетих как се изчурвявам.
- Благодаря ти, ти същото си се променила изключително много, но винаги ще си останеш красавицата на града.
Това беше и самата истина. Загледах се по-внимателно в приятелката си. Косата и се спускаше свободно под раменете, устните и бяха плътни и подпухнали, очите и бяха големи и мъжете винаги потъваха в тях.
- Тук съм от седмица, почти не ми остава време. През повечето време или си търся жилище или се занимавам с други неща. При теб как върви живота? Още ли живееш с вашите или си намерила мъжа на местите си?
Попитах аз и сложих единпаднал кичур коса зад ухото си.

Гост

- Ами живота си тече. Брат ми почина преди две години и нашите се преместиха малко след това. Казаха, че не могат да останат да живеят тук, но аз нямах силите да напусна това място. Така че сега живея сама и цялата къща е само за мен.
Мразех да разказвам тази история, но пък беше факт и не можех да я променя. Живота беше труден, но всички ние трябваше да продължим. На нея също не и беве лесно беше загубила родителите си и затова замина за Лондон, но го преодоляла и е продължила напред. Просто нямахме друг избор.Бързо след това смених темата,защото исках да говорим за нещо по приятно, от колкото за смърта.
- Спри с комплиментите, защото ще взема да се надуя и ще видиш ти тогава.- след тези ми думи и двете се засмяхме.- А колкото до мъжа на мечтите ми, години търсене и така и не успях да намеря нещо сериозно, но нали знаеш любовта идва, когато най- малко я очакваш. Сега обаче ми кажи англичаните хубави ли са?
Седях там и не можех да и се нарадвам. Не можех да си представя, че още не е успяла да си намери жилище. НЕ е никак удобно за човек да живее в хотела, колкото и да е това си беше хотел не дом. Никога не можеше да се почустваш уютно на такова място. Тогава на ум ми дойде страхотна идея.
- Имам едно невероятно предложение. Искаш ли да дойдеш да живееш при мен?

Гост

Брат и беше починал. Спомнях си го толкова ярко. Той винаги когато правехме глупости със Стейси ни прикриваше от тяхните. Беше толкова добър. Зачудих се от какво е починал и тъкмо да попитам и си прехапах езика. Личеше си, че на Стейси не и се говори за това точно в този момент. Единственото, което пророних беше
- Милата...
Хванах я за ръката и я стиснах силно. Добре, че тя беше останала тук а не беше избягала като мен. Всъщност аз и да исках не можех да остана тук, защото нямаше при кой да остана. Спомням си, деня когато ми казаха, че родителите ми са катастрофирали. Един полицай дойде у нас, аз бях още по пижама, отворих му тромаво вратата и той ми съобщи траурната новина, сякаш казваше някакъв прост факт, който нямаше никакво значение. Там където беше сърцето ми изведнъж ме заболя. В момента не исках да се разстройвам, просто целия този град ми напомняше за мама и татко.
Стейси живееше сама и това до някъде не беше много хубаво, човек не бива да е сам. Когато ми каза да спра с комплиментите се засмях тя направи същото. Очудих се когато ми каза, че все още не е намерила мъжа на мечтите си. Стейси винаги е мечтала да има мъж и много деца. И все пак бях сигурна, че скоро ще намери своя принц на бял кон.Когато ми каза, че има предложение и то е да остана при нея повдигнах изненадано вежди.
- Ти сериозно ли??
Тя кимна и аз се зачудих какво е да живея с нея. Всеки ден би бил чудесен. Но трябваше да и дам нещо в замяна, можех да и плащам наем.
- Обаче имам едно условие...
Казах аз, а тя ме изгледа в очакване.
- Искам да ти плащам наем, става ли??

Гост

- Никакви такива. Няма да плащаш никакъв наем. Единственото, което мога да разреша е да си делим парите за сметките.
Тя да не беше полудяла. Как ще и дам да плаща наем. И без това тази огромна къща стоеше почти необитаема. Един човек и беше малко, е не че двама щяха да я напълнят, но пак щеше да е по-добре. Не и дадох а упорства за наема, защото нямаше смисал, накрая пак щях да я убедя.
- Е, значи е решено. Само трябва да вземеш нещата от хотела и да дойде в къщи. Убедена съм, че ще ти е много по-уютно от хотела.
Тя се разсмя. Предполагам че се дължеше на това, че не я оставих да спори с мен. Винаги когато си наумях нещо го постигах по един или друг начин. Така че на нея би трябвало да и е ясно, че това с наема беше обречена кауза, още след като го изрече.
- В момента има три стаи за гости и ти ще имаш пълното право да вземеш тази, която най-много ти хареа, ако не си харесаш никоя винаги може да ремонтираме. А и да допълня, че към всяка стая има и баня. Но ако наистина искаш различрн дизайн обещай, че ще ми кажеш.
Погледнах я доста настоятелно, защото исках да се чувства удобно. Да не се сеща че къщата не е нейна собствена. Исках да е така, както преди се е чувствала в дома си.

Гост

Погледа с който ме дари Стейси след като казах условието си ми даде ясна представа, че няма да бъде на мойто. Единственото, което тя искаше е да си делим сметките. Това предложение определено много ме устройваше. Познавах къщата на Стейси както познавах и своята. Всъщност след като заминах за Ландон я бяхме продали на някакви чужденци, немци. Те я бяха преминили изцяло. Когато минах покрай нея се натъжих много, но не можех да направя нищо, хората, които я бяха закупили от нас не я продаваха.
Колкото до обзавежденето аз никога не съм била претенциозна личност. Винаги съм се радвала и на малкото така, че за мен обзавеждането нямаше никакво значение.
- Е.. значи имам сделка.
Казах аз и още веднъж погалих кучето. То беше толкова сладко.
- Ще помоля някого да докара багажа ми в твоята къща. Може още тази вечер да се преместя... е ако ти е удобно разбира се..
Не исках да злоупотребявам с щедростта на Стейси. Всъщност къде би бяха отишли господин и госпожа Стюарт? Сигурно им е било много тежко да преодолеят смъртта на сина си. Че на кой би му било леко? Човек до някаква степен е подготвен за смъртта на родителите си малко или много, но когато умре детето ти, тогава вече човек не може да издържи.
Дали стаята на брата на Стейси си стоеше същата или я бяха преобразили. Замислих се над стаята на родителите ми... сигурно в момента в нея спяха други хора, какво ли беше станало с вещите ни? Леля ми беше продала къщата с всичките ни вещи.

Гост

- Тази вечер!?- казах аз учудено.- Какво толкова ще правиш до довечера, можеш да дойдеш още сега.
Възможно ли беше наистина да си мисли, че ще ми пречи. Та аз от толкова много време мечтаех, да намеря някой близък приятел, с когото да живея. В началото особено след като родителите ми заминаха ми беше доста трудно докато свикна. Все пак в тази къща имах толкова много спомени с брат си и като се замислех, че никога повече няма да мога да го видя, направо се побърквах. Близо година стаята му седеше така сякаш той щеше да се прибере вечерта, но аз знаех че няма да се случи повече. Реших да я променя напълно, затова я превърнах в нещо като кино салон. Сега в момента тази стая беше една от любимите ив цялата къща. Загледах ка Ели се радваше на Мини и се сетих, че винаги много е искала куче.
- Между другото, ако искаш можеш да вземеш какъвто и да е домашен любимец. Предполагам Мини малко ще ревнува в началото, но ще свикне.

Гост

Бях забравила колко прекрасен човек е Стейси и как винаги в нужда ми е помагала. Прегърнах я и и казах:
- Благодаря ти!
След това се отделих от прегръдката и тя ми предложи, че мога да си взема и аз домашен любимец. Може би сега не му беше времето за това. Исках първо хубаво да се приспособя към новия си живот и тогава да му мисля за домашен любимец.
- Ти занимаваш ли се с нещо?
Попитах аз. Освен къща в момента си търсех и свясна работа, защото тъкмо бях завършила училище и трябваше с нещо да се прехранвам. В Лондон бях спестила някакви пари, но те скоро щяха да свършат, може след два месеца.
Като малка винаги съм мечтала да стана известна волейболистка. Всъщност все още го мечтая, но знам, че тази мечта никога няма да стане истина. Наистина бях много добра в този спорт, дори в Лондон бях продължила да тренирам, но сега нещата стояха различно. Трябваше ми стъбилна работа. С какво ли се занимаваше Стейси?
Ако днес се нанесех при нея, е то почти беше сигурно това, тре трябваше да си потърся свясна работа. Може би трябваше да попитам за треньор на волейболния отбор на града или нещо подобно. Това беше единственото нещо в което съм добра. Обичах децата и може би щях да съм им от полза пък и бях научила доста от учитела си по волейбовл в Лондон.

Гост

- Ами аз уча в колежа и понеже е малко трудно да учиш и работиш, нашите ми помагат доста с парите. След загубата на брат ми са станали пълни работохолици. Единственото, което правят е да работя и след това се прибират. Нямат никакъв различен живот.
Чувствах се малко тъпо, че не работя нищо и още разчитам парите на нашите. Но бях сигурна, че тя щеше да ме разбере. Беше пълна лудост, въпреки че градът не беше много голям тук беше доста трудно човек да си намери работа.
- Каква работа по точно си търсиш? Мога да се опитам да ти помогна с нещо.
Беше така щях да се опитам да направя абсолютно всичко, което мога, но не знам колко ще е това. Този град се променяше страшно бързо.
- Ако знаеш колко неща се случиха в този град за тези години. Тук е като в лудница. Всеки живее своя забързан живот и никой не намира време за останалите. А да не говорим, за тези които се бъркат в чуждите животи без изобщо това да им е работа.

Гост

В Роузууд никога не липсваха клюки. Всеки се бъркаше в живота на другия, за това не исках да се връщам... Тук всичко беше прекалено "сложно".
- Права си тук проблемите никога не липсват..
Влемето в града беше студено, няколко тръпки ме побиха и отърках ръцете си една в друга.
- Аз..знаеш, че още от мала не съм била добра ученичка. Винога повече ме е бивало в спорта. Мисля да се занимавам с нещо такова..
Не исках помоща на Стейси и за това. Исках да се справя сама с това. До някъде и за това се бях върнала тук, за да се справям без помоща на леля ми.
- Искам сама да си намеря работа и все пак благодаря за помоща, наистина оценявам всичко това.
Казах аз с мек тон и се изправих на крака.
- Ще дойдеш ли с мен до хотела да си взема багажа или предпочиташ да ме изчакаш в дома си?
Бях оставила малкия лаптоп настрана и го затворих. Прибрах го в приспособената чанта за него и го прегърнах.
Обезателно щях да разкажа на моято приятелка Камелия днешния ми ден. Тя беше най-добрата ми пирятелка от Лондон и и се доверявах за всичко. Тя не ми беше кръвна сестра, но ми беше сестра по душа. Тя беше единствения човек освен леля ми, който наистина много щеше да ми липсва.

Гост

- Ако кажеш, че да уцелееш тук е сложно, то това определено ще са страшно слаби думи.
Тя затвори лаптопа , който до преди малко беше отворен до нея. И ми предложи да отида с нея до хотела или пък да я изчакам направо в къщи. дори не се замислих какво ще направя. Щях да отида с нея до хотела, от толкова време не я бях виждала имах купища въпроси.
- Идвам с теб до хотела. Нагледала съм и се на тази къща вече и не бъразам да се прибирам.
Гушнах Мини, защото иначе придвижването щеше да стане доста по-бавно. Колкото и да е малко това животинче можеше да е страшно досадно, ако пожелае.
- Та така разкажи ми за Лондон.- казах аз, след като вече бяхме станали от пейката. - Искам да знам повече за живота ти там, приятели, гадже?
Любопитството ме изгаряше от вътре. Но беше абсолютно нормално, все пак идва от друга държава, а аз исках да знам всичко за това и пет годишно пътуване.

Гост

Стейси прегърна кучето си и двете тръгнахме мудно към хотела. Тя поиска да и разкажа за Лондон. Много спомени ме нахлуха от този град. Загорялото лице на Дейвид, русата му коса и мускулестото му тяло. Това, че виноги когато ме докосне усещах как тялото ми изгаря. Сърцето ми затуптя толкова силно, че чух пулса в ушите си. Сега не му беше времето да мисля за това. Той не заслужаваше да мисля за него след се беше възползвал от мен по този гнусен начин. Разтърсих главата си сякаш да се оттърся от лошите си мисли.
- Града наистина е прекрасен. Срещнах много интересни хора и научих много важни неща. Всъщност не ми се искаше много да се връщам тук, защото знам, че пак ще ме сполетят старите проблеми интриги и други неща... и все пак се върнах.
Казах аз и тъкмо стигнахме до хотела. Двете влезнахме, а аз поздравих рецепциониската. Качихме се в малката ми стаичка и аз започнах да събирам багажа си.
- Не мога да повярвам, че ти Стейси Стюарт вес още не си намерила мъжа на мечтите си. Още от малка си спомням как говореше за сватбата си и всичко останало..
Тя есдна на леглото, а аз взех една снимка в рамка, която бях оставила на нощното си шкафче. На нея бях с Камелия, бяхме прегърнати и много щастливи, на дипломирането ни. Нейната шапка беше паднала на челото и беше малко смешна. Никога няма да я забравя. Пъхнах снимката в куфара. Честно да си призная Лондон ми липсваше и то много, но нямаше връщане назад. Новият ми живот щеше да започне с това преместаване.

Гост

- Да предполагам, че като казваш интриги имаш предвид някой от любимите кучки на града като Клюкарката или - А?
Те бяха тези, които бяха в центъра на всеки скандал. Или по точно те ги създаваха. Имаше ли тайна която научеха, то това определно вече не можеше да се определя като тайна. Да, в Роузууд беше пълна лудница.
- Мъжа на мечтите ми. - казах аз с въздишка.- Мисля че пораснах и усазнах, че мечтите се постигат трудно. А пък и разбрах, че мъжете не са това, за което ги мислех, когато бях на 15. Тогава всичко изглеждаше или черно или бяло, но сега и други цветове се появиха на хоризонта. Тогава мечтаехме за какво ли не, а сега понякога единственотоми желание, живота да не беше толкова суров към всички ни.
Тя събираше багажа си . Прибираше всичките си вещи и проверяваше всеки шкав слуяайно да не е забравила нещо. Тогава се отправи към нощното си шкафче, за да прибере снимката поставена там. Успях и хвърля бърз поглед. Беше снимка от завършването й и на нея имаше още някакво момиче.
-Коя е тя?- попитах аз Ели.

Гост

Когато Стейси ме попита кое е момичето на снимката се натъжих още повече.
- Това е Камелия, моята най-добра приятелка от Лондон. Тя беше моята сродна душа.. все още е...
Казах аз " тя вес още е" заповтарях си наум. Спомних си за дългата и руса коса, за плътните и устни и сините и очи. Беше толкова скромна въпреки красотата си. Винаги одрязваше момчетата. Беше необикновенна. Обичах я.
- Както и да е..
Казах аз докато закопчавах ципа на куфара си.
- Готова съм...
Измъмрих и двете слязохме в фоайето на хотела. Дадох на рецепционистката ключовете от стаята си, платих за престоя си и двете се озовахме извън хотела с един куфар и една голяма чанта. Аз спрях едно такси и двете се качихме в него. Тя посочи адреса на шофьора и той потегли.

» Ирина Парк ^^