Night club 'Lavo'

Накъде без някой бар, в който човек може да отиде сам и естествено да не се върне сам,а с малко компания в дясната или лявата ръка.При мнен това си беше нещо като традиция, може би вече трябваше да позабравя тази традиция, при свършенфакт , че бях на 223 години, а на тази възраст трябваше да мисля за своето бъдеще. О, я стига! На кой му пукаше?! Обичах тези места и обичах да не мисля за висчко, както трябваше да правя при всяка нова връзка, дълготрайна или краткотрайна. И при двата случая момичетата, с които бях винаги искаха нещо от мен, а с тези които бях за съвсем кратичко,...Е, и те искаха нещо от мен, аз продължавах и продължавах да им угаждам, както се угаждаше на любимата. Може да бъде много романтичен, можех да бъде и голям сваляч .
Влязох в бара, който сега, в ранните часове на моето пристигане, не беше много претрупан. Имаше малко хора, но факта бе, ч е имаше. Намерих си едно място на бара, където попринцип обичах да седя и да зяпам как всички неуморно се клатеха под такта на силната музика. Сега е времето да споменем, че музиката не беше въобще силна, всички си говореха нормално, а не да викат, както в повечето такива барове, натрупани до горе с алкохол, а на стените - висящи пушешти изоставени души, които се опитваха да скасят живота си с всяка следваща цигара. Е, не ги обвинявам, пушачите, но попирнцип повечето ушеха много. Както и да е.
Седнах на свободния стол и забелязах, че до мен имаше още един празен стол. Силно се надявах да не седне някой 40 годишен мъж до мен. Защото така си губех и малкия шанс за някое...хм , ново запознанство. И наистина исках да се запозная с нов, може би интересен човек, с който да си имахме тема за разговор. Но интересните хора едва ли идваха в барове за да пият бира, а може би скоч или уиски.И като заговорихме за уиски:
-Уиски с лед.- казах машинално, сякаш бях репетирал какво да кажа на бармана, ако случайно се появи непредвидено зад барплота. Не беше барман, а барманка . Тя се усмихна, вече свикнала със пияните или пък все още трезвите мъжки погледи върху себе си, и наля питието в чаша . Поднесе ми го, приплъзвайки го по плото. Усмихнах се, без задни мисли, защото нямах настроение, и отпих от уискито. Още не беше студено и така разредено, както винаги беше, з\аради леда. Леда си стоеше сякаш непокътнат, но след малко забелязах как се разтапя. Когато си в това положение и леда забелязваш. Ако си пиян както младия мъж седнал два стола вдясно от мен, той едва ли вече забелязваше и чашата си.
Обърнах се към малкия дансинг, на който все още имаше хора, които танцуваха или правеха някакви, определено неуспешни, опити за танци.Проследих всеки с поглед, набързо естествено, за да не ме заподозрат в нещо, незаконно предполагам...

Някой седна до мен, но аз не обърнах голямо внимание, мислейки , че съдбата си играе с мен, като до мен е седнал същия 40- годишен човечец, който ще се налива с бира. Завъртях очи, заради мислите ми, които навлизаха в главата ми и после не излизаха, сякаш си мислеха, че ще останат там вечно да ме тормозят.
Но всъщност не беше този странен човечец,който си мислех, че е седнал до мен. Това установих, след като дочух женски глас, който уверено си поръчваше нещо. Дочух, че желаеше шоколадово мартини. Колко странно , и такова ли вече имаше?! Какво ли не правеха вече с алкохола! Може да имаше и ягодово мартини или всичко от този сорт. Наистина,какво ли не правеха с алкохола, макар че звучеше вкусно, като се замисля.
Когато поднесоха питието на младата дама, която все още не бях видял, понеже отказвах да извърна погледа си, усетих лекия шоколадов мирис, който ужасно трудно се хващаше.Погледнах към вече привършващото си уиски и останалия неразтопен лед, който май продължаваше да стои непокътнат, след лекото си разтапяне в чашата .
Отпих отново, като усетих леда по устните си .
,,Когато ме целуна, устата й беше студена като лед"бе едно от изреченията, които ми се бяха набили в главата. 'Брулени хълмове' определено не беше по вкуса ми , но не беше и лоша , като имаме в предвид, че беше вечна класика. Поне за мен. Трябваше да я прочета в девети клас, но явно сега имах време. Не, не беше заради времето , а заради хилядите глупости, които правех. Но всъщост както и тогава, така и сега нмах голямо желание да прочета книгата, макар да бях вече накрая и да оставаше още съвсем мъничко. Но пък беше интересно написана. Нещо като ретроспекция в цялата история. Отзад напред. Разказ в разказа. Тоест разказ в книгата...Ох, обърках се.
И накрая извърнах поглед към момичето. Направи ми силно впечатление косата й, която й прилягаше сякаш много добре. Обичах такива...интересни визии, защото беше почти сигурно, че зад дадената визия стоеше и такъв човек. Беше се облякла в лилава рокля, на която не обърнах много внимание, но си личеше , че имаше вкус.Както и да е, не мислех днес да се правя на сваляч.
Днес като че ли бях малко по неуверен в това как да започна даден разговор, при положение, че тя дори не ме бе забелязала. Наистина, нямаше да бъда сваляч, обещах на себе си.
-Здравейте. - казах изведнъж, без да съм го обмисли, стискайки здраво чашата си с уиски, което всъщност беше насвършване, а ледът продължаваше да си стои както си беше и преди.

Ех, Франция, какви красоти създаваш. Шштт, проклета глава, проклети мисли, проклети очи.
Тя се представи, след като отпи отново от своето питие и след като се усмихна аз забелязах леките трапчинки по бузите, които като малък винаги исках да има. Да,май наистина лудата ми леля щеше да ме направи на момиче.
Определено много ми хареса фамилията й. Нбеше много необичайна и ако не чуеш френския акцент, с хубавото 'р' , нямаше да познаеш, че идваше от Франция. А, аз и моят френски негодувахме, понеже и двамата не се разбирахме много добре. Но все пак, по-добре френски, отколкото руски, може би.
Реших и аз да се представя, за да не бъда много груб, какъвто почти никога не бях, само в отделни нетрадиционни случаи,в които незнайно как се озовавах.
- Себастиян Греймарк. -казах името си.
Помислих си, че щеше да и прозвучи като испанско или мексиканско , или от тези държави, които говореха испански. Но истината, чистата истина, си беше, че аз изобщо нямах абсолютно никаква връзка с каквито и да били ниски мургави испанци или мексиканци. Дори нямах и акцент. Може би малък, в предвид , че бях от Австралия, но и там се говореше същия език като този тук, така че не виждах проблем у себе си.
Усмихнах се леко, гледайки тръпчинките й. Накрая отново казах нещичко:
-Приятно ми е да се запознаем. Не изглеждате да посещавате често такива...барове. -казах аз, молейки се да не изглежда обидно.

Отговорих на прелестната широка и някакси искрена усмивка, която тя ми отправи, след като предположих, че не е момиче за баровете. Всъщост се оказа точно обратното, след като ми отговори, че често посещава тези места. Но аз отново се стегнах, защото ми изглеждаше много млада и ако някой я заподозреше, че не е пълнолетна, ако не е, щеше да бъде лошо.Е, поне за нея. Нямах представа за годините й . Освен това, че не можех да познавам възрастта на хората бях много слаб физиономист.
Лили ме попита от кдъе съм и за малко да се зачудя. Наистина, трябваше си мислене. Нищо , че бях роден в Сидни, аз обикалях доста из градовете, по малко из държавите. Ако си харесах град, казвах , че съм местен, но в този случай реших да си кажа истината. Преди, през малкото години, през които учих в университета, винаги бях казвал, че съм от Австралия, но така ме приемаха доста на несериозно и оттогава започвах да казам, че съм местен.
-От Сидни, Австралия съм. - първоначално реших , че ако кажа Сидни няма да се разбере от къде точно. Но кого залъгвах?! Сидни беше голям, доста красив град, който аз наистина харесвах, но така и не се върнах. Надявах се майка ми да не скърби много-много за мен, защото тя наистина ме обичаше. Докато баща ми... Той може би не толкова . Той беше жесток, направо!
Преди ми се струваше само грубо, но сега, определено беше жестоко. Наистина, баща ми беше от малцината, които третираха така децата си пореди 20 - 17 години! А може би си мислеше, че така щеше да ми даде по-добро възпитание. А може би го е и направил.Но аз лично никога не бих постъпил така. Горката ми майка. Тя само гледаше отстрани и неможеше да направи нищо, защото баща ми й беше втълпил, че така е най-добро за единствения им син. Само аз не мислех така.
- Предполагам Вие сте от Франция? - изявих предположението си учтиво. - С какво се занимавате? - попитах след секунда и се усмихнах, все още вглеждайки се тръпчинките й.

Разбрах, че тя разбра, че я гледах в тръпчинките й , коерто мисля, че й се стори лошо. Ето пак направих нещо! ПОчевидно аз не осъзнавах какво правех. Оттук нататък вече я гледах само в очите, като сметнах за правилно, при ново запознанство. Така някои хора разбираха какъв е човекът пред тях и сякаш го преценяваха. Аз не бях от тези някои хора, които можеха да виждат отвъд очите ти. Само се опитвах, но естествено не се получаваше. Ставаше много, ама много рядко, по някаква случайност.
Тя спря да се усмихва и аз се почивствах леко виновен за това.Но всъщност след като се бях загледал в тъмните й очи бях открил, че те се усмихваха, а не самата Лили. Усетих някакво странно положително снастроение и позитивно настроен човек. Може би бе единствено и само чувство, което се появяваше често при мен.
Тя потвърди, че е от Франция, от което се почувствах добре, понеже бях познал. А то как да не познаеш. Във Франция имаше толкова много и различни хора, толкова интересни, че винаги се опитвах да заговоря някого, но понеже френския ми не беше перфектен, този някой се отказваше да говори и да ме слуша.
Лили ме попита с какво се занимавам, а преди това спомена, че е актриса.Очевидно не гледах много телевизия, както преди си мислех и ми натякваха. Никога не я бях виждасла, а може и да съм я мяркал в някой филм, но все тая.
- Аз..Аз съм археолог. Може да се каже и историк, но това по-малко.-усмихнах се искрено, защото наистина бях малко от малко историк и с лекота можех да преподавам в някое училище. Можеше и да се пробвам, но никой нямаше да ме вземе, естствено.- От колко време се занимавате с актьорското майсторство? Изглеждате много млада. -казах накрая, крайно заинтригуван.

Женевиев бе получила специална задача от своят преподавател по журналистика, която отдавна бе чакала. Беше разследване на проституцията в нощните заведения в града. Статията щеше да е истински фурор, ако Жени се справеше добре и получеше адекватната информация от подходящите хора.
Истината за цялата тази конспирация можеше да бъде научена само на място, затова блондинката реши да действа така, както би направил един истински журналист. Щеше да мине под прикритието на млада дама, която предлага сексуалните си услуги.
Беше петък вечер и Женевиев реши, че е време да се захване с разследването си. След половинчасово ровене в гардероба си, тя откри рокля достатъчно дръзка и предизвикателна за жрица на любовта. Обу високите си черни сандали, сложи тежък, опушен грим и се зареди с екстра доза самоувереност и съблазън, запътвайки се към един от най-елитните клубове в града - Lavo.
Заведението беше пълно, но това не й попречи лесно да си намери подходящо място на бара, даващо перфектен изглед към цялото помещение. Поръча си мартини с черешка, извади от малката си чантичка кутия цигари и запали една от тях, въпреки, че не пушеше. Кръстоса дългите си крака елегантно и започна да разбърква питието си леко, докато се оглеждаше наоколо в очакване.

Повдигнах вежди и за малко да скоча от стола от учудване.
- Не е ли очевидно? Като за начало - няма как да си изградя каквото и да било мнение за теб за седем минути; другата причина е, че ти си играеш на добро момиче, докато аз съм точно противоположното. - изясних за отрицателно време.
Изненадващо беше, че тя не го знаеше. Може би се правеше на луда, което щеше да е страхотно, но всъщност не ми изглеждаше така. Не я мислех за проста, но как можеше да не се сети нещо, което бие на очи толкова ясно? Най-вероятно поддържаше разговора. Но защо ли се изумявах въобще, при положение, че в момента не ми пукаше за нищо, което не включваше мен...
- Дай ми... - подех и барманът веднага се обърна - ... водка. - допълних и той без да казва нищо, тръгна да налива.
Разтрих слепоочията си. Бях невероятно отегчена и исках да се махна от това място. Имах чувството, че се задушавам вътре.
- Нека излезем на чист въздух, освен ако желаеш да напуснеш компанията ми. - казах, избягвайки погледа й и въпреки подаването на чашата от страна на бармана и липсата на отговор от Стейси, станах от стола и тръгнах към изхода на бара.